помни такива неща. Това е талант. Но защо Кейн би те насочил към ключа?
— Съобразителността също е талант — въздъхна Дейна. — Отначало се подведох. Не мислех за нищо друго, освен за откъса от пиесата и за идеята си, че Кейн в много отношения прилича на Яго. Затова хукнах, почти сигурна, че ключът ще падне право в треперещата ми ръка. — Дори когато най-сетне прозрях замисъла му, реших да проверя. Така пропилях половин ден.
— Не е пропилян, щом накрая си проумяла каква е целта му. Разбрала си, че лъже за книжарницата — изтъкна Малъри. — „Открий истината сред неговите лъжи“. Точно това се е случило. Успяла си. Досетила си се, че надписът на стената е бил опит да те отклони от верния път. Но ако не беше проверила тази следа, нямаше да бъдеш сигурна.
— Мисля, че си права. Все пак ще преровя всяко томче с пиесата, до което се добера.
— Ще ти кажа кое е най-важното, което си осъзнала днес. — Малъри я потупа по коляното. — Истината, че трите заедно сме въвлечени в тази история. Затова ни се обади. Разбрала си още, че каквато и утеха да са ти носили фантазиите, когато си била наранена и ядосана, всъщност не би искала Джордън да се държи като роб.
— Е… можа би само за ден-два. Особено ако Зоуи го научи да масажира крака. — Дейна наведе глава назад и се опита да се отпусне. — Истината е… че съм влюбена в него. Жалък глупак. — Последва дълга въздишка. — Не зная какво да правя.
Малъри повдигна чинията.
— Хапни още една сладка.
Ако бе сънувала нещо, когато се събуди, Дейна не си го спомняше. Навън бе мрачно, а монотонните удари на дъждовните капки по перваза на прозореца я накараха да се обърне на другата страна и отново да се сгуши в леглото си.
Мо обаче имаше свои идеи.
Не й оставаше друго, освен бързо да се облече, да сложи шапка и да обуе най-старите си ботуши. Вместо чадър в свободната си ръка предпочете да вземе чаша кафе и докато разхождаше кучето в дъжда, пое ободряваща доза кофеин.
Когато се върнаха, и двамата бяха мокри до кости. Наложи се да го завлече в банята. Мо заскимтя и се опита да забие лапи в пода, сякаш го водеха към кланица.
Преди да го подсуши с хавлиена кърпа, миризмата на мокра козина се бе пропила в дрехите и кожата й.
Един душ и още чаша кафе й подействаха добре. Тъкмо се чудеше кое е най-подходящото четиво за една дъждовна утрин, когато телефонът й звънна.
Десет минути по-късно затвори и широко се усмихна на Мо.
— Знаеш ли кой беше? Господин Херц. Навярно не познаваш господата Херц и Фой, които водят най- дългогодишното състезание в историята на малката ни община.
Явно са предполагали, че моя милост е в отпуск и затова не мога да разрешавам споровете им както обикновено. — Развеселена и наивно поласкана, Дейна влезе в кухнята, за да си налее третото кафе за деня. — Но тази сутрин господин Фой се отбил в библиотеката и бил уведомен, че вече не работя там. — Наведе се над плота и отпи глътка. Мо бе седнал срещу нея и изглежда, слушаше с интерес. — Задал няколко въпроса, на които получил отговори, най-вероятно от омразната Санди. Според господин Херц господин Фой изразил мнение, че отстраняването ми е, цитирам: „невероятна глупост“, край на цитата, и си тръгнал.
Сякаш впечатлен, Мо вдигна глава и започна да диша учестено.
— Скоро след това двамата редовни клиенти провели неофициална среща в любимата си гостилница и решили, че щом ръководството на градската библиотека не цени съкровище като мен, вече не желаят тази институция да им сътрудничи при ежедневното търсене на информация. Току-що получих предложение да продължа да разрешавам споровете им като консултант на свободна практика.
Мо бе единственият й слушател и ако не можеше да очаква от него израз на съчувствие, поне не я накара да се смути, когато по бузата й потече сълза.
— Може би е глупаво да се чувствам толкова трогната, но не мога да го прикрия. Просто е приятно да знаеш, че липсваш на някого. — Примигна, за да спре сълзите. — Сега трябва да вляза в Мрежата, за да проверя кога готвачът Бой Ар Дий за първи път е започнал да доставя пици. — С чашата в ръка, тръгна към бюрото си. — Откъде измислят такива въпроси?
Дейна прие предложението като символ, доказателство за призванието си и мястото си в общността. Неоспорим факт бе, че Вали означава много за нея. Обзе я желание бързо да преодолее непродуктивната фаза между работата в библиотеката и собствения й бизнес.
Даде си сметка, че се бе страхувала не от безчетните задачи, които трябва да приключи. Бе я възпирало чувството, че доскорошните й занимания не са били от значение за никого, освен за самата нея.
С настървение се залови да подава заявки за книги, да открива сметки и да поръчва витрини и етажерки. Настроението й бе така приповдигнато, че дори почукването на вратата не я ядоса, когато бе дълбоко съсредоточена върху книгата за магии.
— И без това беше време да поема глътка въздух — каза си и отвори. Намръщи се на момчето, застанало на прага с червена роза в прозрачна ваза. — Тръгнал си по момичета? Е, изглеждаш симпатичен, но си твърде млад за мен.
Хлапакът се изчерви почти като розата.
— Да, госпожо. Не, госпожо. Дейна Стийл?
— Същата.
— За вас е.
Подаде й вазата и бързо се отдалечи.
Дейна се намръщи, затвори вратата и повдигна картичката, прикрепена към вазата.
„Напомня ми за теб. Джордън“.
В мислите си Джордън се намираше в гора на Северното тихоокеанско крайбрежие. Някой го преследваше. Умът, волята и копнежът да зърне отново любимата си бяха единствените му оръжия. Ако оцелееше през следващите пет минути, щеше да оцелее и десет. Ако издържеше десет, щеше да издържи и час.
Преследвачът искаше не само живота, а и душата му.
Стелеше се мъгла, като сиви змии, пълзящи по земята. От набързо превързаната рана на ръката му капеше кръв. Болката поддържаше ума му бистър и му напомняше, че може да загуби и друго освен кръвта си.
Трябваше да предвиди, че му е поставен капан. Това бе грешката, която бе допуснал. Но нямаше връщане назад и всички угризения и молитви бяха напразни. Единственият му избор бе да продължи да се движи. И да живее.
Чу звук. Вляво от себе си. Сякаш мъглата шумолеше като завеси, през които се провира. Скри се сред дърветата, притиснал гръб към кората на едно от тях.
„Битка или бягство?“, запита се той.
— Какви са тези игрички?
— Господи. — Изтръгнат от света на съзнанието си, откъсна очи от екрана и пръстите му спряха да препускат по клавишите.
Внезапният преход накара кръвта да запулсира в ушите му, когато прикова поглед в Дейна.
Стоеше на прага на стаята му и очите й имаха подозрителен израз.
— Игричката, с която изкарвам прехраната си, се нарича писане. Върви си, ела по-късно.
— Говоря за цветето и имам не по-малко право от теб да бъда тук. Това е къщата на брат ми.
— Да, а тази стая в къщата на брат ти в момента е моя.
Тя огледа обстановката с пренебрежение. Имаше легло, все още неоправено, тоалетката от собствената й детска стая, която бе подарила на Флин за новия му дом, и отворен куфар на пода. Бюрото,
