— Истински мъжкар би отишъл да потърси храна.
— Мразя да ми го напомняш. Винаги съм мразил.
— Помня. — Това определено й достави удоволствие. — Все още ли действа?
— Да. По дяволите. — Стана от леглото и нахлузи джинсите си. — Ще получиш каквото искаш. Няма да мърморя.
— Чудесно. — Доволна, Дейна отново се отпусна на леглото и зарови лице във възглавницата. — Проблем ли има? — попита тя, когато го видя да стои неподвижен и загледан в нея.
— Не, възстанових мозъчните си клетки.
Трапчинките й затрептяха.
— Гладна съм.
— Добре, добре.
Самодоволно се усмихна, когато той излезе от стаята. Може би не биваше да злорадства, но все още знаеше как да докосне слабото му място. Щом това я караше да се чувства толкова поласкана, какво нередно би могло да има?
По-добре бе, отколкото да се тревожи и умува какво ще стане по-нататък, нали? Този път щеше да бъде по-умна, да се наслаждава на мига, вместо да се стреми към нещо повече.
Приятно им бе заедно дори когато се заяждаха един с друг. Имаха общи познати, които означаваха много и за двамата, и помежду им съществуваше силно физическо влечение.
Това бе основа за чудесна неангажираща връзка.
Защо, по дяволите, трябваше да е влюбена в него? Ако не бе тази малка пречка, всичко би било идеално.
Всъщност, ако човек подходеше реалистично, проблемът бе лично неин. Точно както и преди. Джордън не бе длъжен да отвръща на чувствата й и каквото и да влагаше тя в отношенията им, вината бе изцяло нейна.
Той държеше на нея. Затвори очи и сдържа въздишката си. Господи, колко болеше. Нима имаше нещо по-мъчително и унизително от това да знае, че е влюбена в човек, който просто държи на нея?
Най-добре бе да не мисли, да заключи тази част от съзнанието си, докато може. Този път нямаше илюзии, че ще останат заедно завинаги и ще изградят дом, семейство и общо бъдеще.
Неговият живот бе в Ню Йорк, а нейният бе тук. Имаше предостатъчно приятни неща, с които да запълва времето си, и нямаше смисъл да бленува за Джордън Хоук.
Той й бе причинил страдание, защото сама бе допуснала това. Сега бе не само по-зряла, а и по-мъдра и по-силна.
Докато се опитваше да убеди себе си, неволно хвърли поглед към лаптопа му. Беше се включил скрийнсейвърът и по черния екран пробягваше разноцветна спирала. Минута взиране в нея, и Дейна се почувства замаяна.
Как можеше той да търпи това?
Веднага щом й хрумна тази мисъл, се досети за отговора. Нещо толкова изнервящо би го накарало бързо да продължи работата си.
Замислено се надигна. Не бе изключил компютъра, когато го бе прекъснала. Навярно не бе затворил документа.
Прехапа устни и погледна към вратата.
Това означаваше, че написаното все още е там и ако случайно побутне мишката, то ще се появи на екрана. Ако случайно го прочетеше, нима би навредила на някого?
Ослушвайки се за стъпки, стана и тръгна на пръсти към бюрото. Леко потупа по мишката с пръст и екранът светна.
След като хвърли последен поглед към прага, върна две страници назад и започна да чете.
Веднага бе погълната от историята, въпреки че попадна на описателен откъс. Той притежаваше способността да завладява вниманието на читателя и да го кара да се почувства част от сцената.
Тази бе мрачна, студена и страховита. Нещо се спотайваше. Преди да стигне до края на описанието, вече бе влязла в съзнанието на героя и споделяше чувството му за дебнеща опасност и страха му. Някой го преследваше и сякаш се хранеше от неговата болка.
Когато стигна до края, тя изруга.
— Какво става по-нататък, по дяволите?
— Голям комплимент от една гола жена — отбеляза Джордън.
Дейна подскочи. Мислено се прокле, но едва не излезе от настръхналата си кожа. Дори се изчерви, което бе още по-лошо. Тялото й се изпълни с топлина, когато се за въртя и го видя — застанал на прага, с разкопчани джин си, разрошени коси и пакет „Фритос“, кутия кока-кола и ябълка в ръце.
— Просто… — Нямаше измъкване, затова бе принудена да признае срамната истина. — Не можах да сдържа любопитството си. Извинявай.
— Няма проблем.
— Наистина не биваше да надничам в работата ти. Но файлът стоеше отворен, по твоя вина.
— Ти ме прекъсна и отвлече вниманието ми със секс, следователно вината е твоя.
— Определено не съм използвала секса, за да… — Тя замълча и въздъхна. Джордън й се усмихваше, за което не би могла да го упрекне. — Дай чипса насам.
Вместо това той пристъпи към леглото, седна и се облегна на възглавницата.
— Ела да си го вземеш.
Пъхна ръка в пакета, извади шепа чипс и започна да хрупа.
— Скрийнсейвърът ти ме изнерви. Станах разногледа.
Дейна си придаде нехаен вид, настани се на леглото и грабна чипса от ръката му.
— И аз го мразя. — Джордън захапа ябълката и й подаде кока-колата. — Наистина ли искаш да знаеш какво става по-нататък?
— Проявявам известно любопитство. — Тя отвори кутията и отпи голяма глътка. Хапна малко чипс, размени го за ябълката, а после обратно. Остана невъзмутим, което бе вбесяващо. — Е, добре, кой е героят? Какво го преследва? Как е попаднал там?
Той взе кока-колата. „Едва ли има нещо по-приятно от интереса на човек, който споделя любовта ти към книгите, към една от твоите“, помисли си той. Ако добавеше и факта, че събеседничката му е гола сексапилна жена, удоволствието бе неизмеримо.
— Дълга история. Да кажем, че е мъж, който е допуснал грешки и търси начин да ги поправи. С течение на времето разбира, че не съществуват лесни отговори, а истинското изкупление има тежка цена. Любовта, която е всичко за него, го кара да реши, че си струва да плати тази цена.
— Какво е направил?
— Предал е една жена, убил е един мъж. — Джордън хапна още чипс и се заслуша в дъждовните капки, които барабаняха по перваза. Сякаш долови в този звук шума на гората от фантазиите си. — Досега се е опитвал да намери оправдание и за двете. Може би е имал. Но дали причините са били основателни?
— Ти пишеш книгата, би трябвало да знаеш.
— Не, той трябва да го разбере, което е част от цената на изкуплението. Неведението го преследва, както онова, което го дебне в гората.
— Какво го дебне?
Той се засмя.
— Прочети книгата.
Дейна отново отхапа от ябълката.
— Много удобен метод да осъществиш продажба.
— Човек трябва да изкарва прехраната си. Дори ако твори „посредствена и предсказуема комерсиална литература“. Една от твоите кратки рецензии за работата ми.
Дейна изпита чувство за вина, но веднага го потисна.
— Аз съм библиотекарка. Бивша библиотекарка — поправи се тя. — А скоро ще стана собственик на книжарница. Ценя всички книги.
— Но не еднакво.
— Това е по-скоро въпрос на лични предпочитания, отколкото на професионално мнение. — Искаше й се
