ми харесва. Поне за днес. Ще се тревожа за утрешния ден, когато той настъпи.
— Хм… няма да възразя — каза Зоуи. — Може би имаш нужда от време, докато нещата улегнат или прераснат в нещо повече. Струва ми се по-вероятно да се случи второто, защото сте свързани. Може би това е част от загадката.
Валякът в ръката на Дейна подскочи.
— Това, че спя с Джордън, да е част от загадката? Откъде ти хрумна, по дяволите?
— Нямах предвид точно секса. Макар и да не може да се отрече, че сексът е силна магия.
— Да, може би сме накарали боговете да запеят, а феите да заплачат от умиление. — Дейна отново плъзна валяка по стената. — Но не вярвам бурната страст между мен и Джордън да ме отведе до ключа.
— Говоря за отношенията ви, за връзката помежду ви, както искаш, го наречи. Което е било, е и ще бъде. — Зоуи замълча, когато приятелката й отпусна валяка и подозрително я изгледа. — Не мислиш ли, че се връзва с напътствията на Роуина? Нима не ти се струва възможно да е част от пътя ти към ключа?
Дейна остана мълчалива за миг и потопи валяка в боята.
— Е, добре, отново печелиш. Виждам известна логика в това, Зоуи, но не разбирам с какво би могла да помогне. Не мисля, че ще открия ключа за стъкленото ковчеже между чаршафите следващия път, когато се любя с Джордън, но е интересна гледна точка, която би било забавно да изследвам.
— Може би е на място, което е означавало нещо за теб или за двама ви в миналото. Както и сега, и занапред. — Зоуи тръсна ръце. — Не говоря смислено.
— Напротив — възрази Дейна и между веждите й се появи бръчка. — Точно сега не мога да се сетя, но ще напрегна ума си. Може би не е зле да поговоря с Джордън. Вече се убедихме, че той е част от търсенето, така че би могъл да помогне.
— Ще кажа само едно. — Малъри изправи гръб. — Любовта не е бреме за никого. Ако той е на друго мнение, значи не те заслужава.
След първия миг на изненада Дейна остави валяка. Приближи се и я целуна по бузата.
— Сладурана.
— Обичам ви. Обичам и двете ви. Който не споделя любовта ви, е идиот.
— Господи. И затова заслужаваш прегръдка. — Дейна притисна Малъри. — Каквото и да се случи, радвам се, че ви срещнах.
— Чудесно е. — Зоуи се приближи и ги прегърна. — Добре че Дейна е правила секс, за да изживеем това.
Избухнаха в смях и Дейна побутна приятелките си.
— Да видим какво ще се случи тази нощ и може би утре ще си устроим цяло сантиментално пиршество.
Единадесета глава
Джордън спеше, обвил ръка около талията на Дейна, с крака, преплетени с нейните, сякаш се страхува да не избяга. Въпреки че не тя го бе изоставила, този път далеч не бе сигурен, че ще му позволи да остане.
В леглото й или в живота й.
Държеше я здраво, докато лежеше, унесен в сън.
Беше гореща лунна нощ в разгара на лятото, когато всичко ухаеше на зеленина и тайни. Горите бяха потънали в мрак, сред който проблясваше само пулсиращата златиста светлина на светулки. В съня си знаеше, че е мъж, а не момчето, което бе пристъпвало през високите треви покрай тези гори. Сърцето му биеше учестено от… страх? Очакване? Осъзнаване? Взираше се във великолепната черна къща, която царствено се издигаше към плаващата луна.
Приятелите му не бяха наблизо както в горещите летни пощи, които помнеше. Флин и Брад не бяха там с незаконно отмъкната каса бира и цигари, палатка и младежката дързост и безразсъдство на тийнейджъри.
Беше сам, а зад гърба му бяха воините, които пазеха портала на къщата, пуста и тиха като гробница.
„Не, не е пуста“, каза си той. Погрешно бе да се мисли, че старите къщи са пусти. Те криеха безброй спомени и заглъхващо ехо на гласове, плач, стенания, смях и гневни сцени, които се бяха разигравали между стените им през годините.
Нима това не бе вид живот?
Знаеше, че има къщи, които дишат. Тези дървени, каменни или тухлени здания носеха душа, която бе почти човешка.
Но имаше нещо в тази къща и това място, което той трябваше да си спомни. Тази нощ. Знаеше го, но не можеше да изплува ясно в съзнанието му. Ту се появяваше, ту се губеше като полузапомнена песен и не преставаше да го измъчва.
Важно бе, дори съдбовно да го избистри в съзнанието си, все едно да завърти фотоапарат на фокус, докато получи ясен образ.
В съня си затвори очи, бавно вдиша и издиша и се опита да освободи съзнанието си от всичко друго, за да остане само това, което му е нужно.
Когато повдигна клепачи, я видя. Вървеше по парапета под бледата, кръгла луна — сама като него. Може би и тя сънуваше.
Пелерината й се развяваше зад нея, въпреки че нямаше вятър. Сякаш въздухът бе застинал. Звуците на нощта, шумолене на листа и викове на птици отекваха в гробната тишина.
Сърцето му щеше да изскочи. Жената върху парапета започна да се обръща. След миг щяха да застанат лице в лице.
Накрая…
Обля го ослепителна светлина. Леко залитна при внезапния преход от непрогледна нощ към слънчев ден.
Звучаха птичи песни като жизнерадостна музика на флейти и арфи. Долови шуртене на вода, която сякаш се спуска от голяма височина и с грохот се влива в себе си.
Трудно му бе да се ориентира. И тук имаше гори, но непознати. Бяха разлистени и искрящозелени под лазурносиньо небе, с клони, натежали от плодове с цвят на рубин или топаз. Въздухът бе наситен със сладостни ухания, сякаш човек може да вкуси от него.
Запристъпва между дърветата по наситенокафява пътека и мина покрай ярък син водопад, под който плуваха златни рибки.
Обзет от любопитство, потопи ръка във водата. Почувства приятния й хлад. Когато я остави да изтече от шепите му, не бе прозрачна, а със същия искрящ син цвят.
Всичко наоколо въздействаше върху сетивата му така силно, че за съзнанието му бе трудно да възприеме цялата тази красота. Веднъж видял и усетил това, как би могъл да продължи живота си в бледата, мрачна реалност?
Покорен от гледките, отново посегна към водата и съзря елен, който пие от другата страна на малкото езеро.
Бе огромен, с лъскава, златиста козина на гърба и сребриста шия. Животното вдигна глава, срещна погледа на Джордън с хладни сини очи, ярки като водата помежду им. На шията му висеше медальон със скъпоценни камъни, които улавяха слънчевата светлина и отново я излъчваха, преминала през разноцветни призми.
Стори му се, че проговаря, въпреки че не помръдна, и той не чу друг звук, освен думите, които се оформиха в съзнанието му.
Ще се бориш ли за тях?
— За кого?
Иди и виж.
Еленът се обърна и тръгна към гората. Сребърните му копита пристъпваха безшумно, сякаш не докосваха земята.
