Предположи, че топлината веднага е достигнала до стомаха на Джордън, както загря нейния. Най-сетне по-спокойна, стана, за да се загърне с халат.
— Трябва ли да обличаш това? Харесва ми да те гледам.
Не искаше да му казва, че кожата й е настръхнала като натъркана с лед.
— Не биваше да заключваме кучето отвън.
— Да, с Мо тъкмо обсъждахме това. — Джордън сложи ръка върху широкия му гръб. — Той ли те събуди?
— Да, както и твоите викове. — Дейна отново потръпна и седна на ръба на леглото. — Джордън, гърдите ти.
— Какво?
Повдигна завивката и надникна отдолу. Имаше пет драскотини, като от нокти, точно върху сърцето. Изглеждаха плитки, и слава богу, но обилно кървяха и бяха ужасно болезнени.
— Изцапах чаршафите ти.
— Ще се изперат. — Дейна преглътна дълбоко. — Трябва да се погрижа за тези рани. В това време можеш да ми разкажеш какво ти стори онзи негодник.
Отскочи до банята за дезинфектант и марля, подпря се с две ръце на мивката и дълго диша дълбоко, за да престане да се чувства, сякаш в гърлото й има безброй игли.
Едва сега бе разбрала какво е страх. Беше го изпитала, когато на острова се бе разразила буря и черното море се бе надигнало, за да я погълне. Но дори онзи вледеняващ ужас бе нищо в сравнение с мига, в който стенанията на Джордън я бяха изтръгнали от съня.
Сдържа сълзите. Нямаше смисъл, а и не можеше да си позволи да плаче, когато трябва да действа. Взе материалите от аптечката и се върна, за да почисти раните му.
— Донесох ти аспирин. Нямам нищо по-силно.
— И това става. Благодаря. — Джордън погълна три таблетки с водата, която му бе донесла. — Слушай, остави на мен. Зная, че не понасяш да гледаш кръв.
— Няма да се държа детински, ако и ти не се държиш така. — Дейна потисна гаденето, седна и започна да попива кръвта. — Говори ми и вероятността да припадна ще бъде по-малка. Какво стана, Джордън? Къде те заведе той?
— Отначало бях на друго място. Не мога да кажа къде, сънувах. Вървях. Беше тъмно, но имаше пълнолуние. Възможно е да съм се намирал до „Пийк“. Не мога да си спомня ясно. Всичко е като в мъгла.
— Продължавай.
Тя се съсредоточи върху гласа му и думите, които изрича. Всичко, което можеше да отклони вниманието й от окървавения парцал в ръцете й, бе добре дошло.
— За миг се озовах другаде, посред бял ден. Като с… винаги съм си представял, че транспортьорът от „Стар Трек“ действа така. За миг попадаш на ново място и си дезориентиран.
— Не би станал любимият ми транспорт.
— Шегуваш ли се? Беше нещо адски… Мили боже.
— Зная. Съжалявам. — Дейна стисна зъби и продължи да намазва раните с дезинфектант. — Не спирай да говориш. Ще се справим с това.
Нещо накара Мо внезапно да слезе от леглото и да се скрие под него.
Джордън затаи дъх от болка.
— Завесата на силата. Бях отвъд нея — започна той и й разказа за преживяването си.
— Предизвикал си го? Съзнателно? — Тя седна и угриженият израз на лицето й премина в укор и нетърпение.
— Беше ли нужно да се правиш на мъж?
— Да, беше. Както и да реагирам, щеше да направи онова, което бе намислил. Защо тогава да не изпратя няколко стрели, макар и само словесни?
— Не зная. Нека помисля. — Всяка дума излъчваше сарказъм. Дейна потърка слепоочията си. — Може би защото… той е бог.
— И ти, разбира се, би стояла със скръстени ръце и би разговаряла с него учтиво?
— Не зная — въздъхна тя и стегна превръзката с бинт. — Вероятно не. — Когато реши, че е сторила всичко, което е по силите й, се наведе и отпусна глава между коленете си.
— Дано никога вече не ми се налага да правя това.
— И аз се надявам да не се наложи. — Въпреки че болката бе непрестанна, той се раздвижи и прокара ръка по гърба й. — Благодаря ти.
Дейна успя само да кимне.
— Разкажи ми края.
— Ти току-що го почисти и превърза. Каквото и да е сторил, боли толкова ужасно, колкото изглежда. Всъщност тогава болката беше значително по-силна.
— Ти крещеше.
— Нужно ли е да ми го напомняш? Караш ме да се срамувам.
— Ако това е успокоение за теб, и аз се разкрещях. Събудих се и те видях да потръпваш, сякаш имаш епилептичен припадък. Беше мъртвешки блед, кървеше и се тресеше. Не знаех какво да правя, по дяволите. Изпаднах в паника. Сграбчих те и започнах да викам. Изведнъж стана неподвижен. Още щом те докоснах, ти се отпусна в ръцете ми. Помислих, че си мъртъв.
— Чух те.
Тя остана на мястото си още няколко мига и отново положи усилие да сдържи сълзите.
— Кога?
— Когато паднах на земята за втори път. Чух те да ме викаш и сякаш отново попаднах в транспортьора. Чух и неговия глас, докато отпътувах, по-скоро в съзнанието си. „Не съм свършил — каза той. — Не съм свършил“. Беше адски разгневен. Не можа да ме задържи там. Не беше свършил с мен, но не можа да ме задържи.
— Защо?
— Ти се събуди. — Джордън протегна ръка и докосна бузата й. — Повика ме и това ме върна.
— Човешки контакт?
— Може би е нещо толкова просто — съгласи се той. — Когато хората са свързани.
— Но защо теб? — Дейна взе парцала и попи кръвта от устната му. — Защо е завел теб отвъд Завесата?
— Това е нова загадка. Когато… ох, Дейна.
— Извинявай.
— Когато стигнем до отговора, ще имаме още едно парче от този странен пъзел.
Дейна се нуждаеше от отговори, прости или сложни. Караше към „Уориърс Пийк“, за да ги получи, а Мо седеше на предната седалка до нея и блажено надничаше през прозореца. Търсенето и догадките бяха едно, но този път бе пролята кръвта на любимия й. Искаше хладни, неоспорими факти.
Дърветата все още бяха в ярки цветове, които се открояваха на фона на сиво небе, изпълнено е навъсени облаци. Но по шосето и горските пътеки имаше повече шума.
„Вече повяхват“, помисли си тя. Времето напредваше, оставаха й само две седмици.
Какво мислеше? Какво знаеше? Преповтори всичко в съзнанието си, докато изминаваше последните километри до портала.
Роуина бе в градината и събираше част от последните есенни цветя. Бе облечена е плътен тъмносин пуловер на златисти шарки и — за изненада на новодошлата — с изтъркани джинси и стари ботуши.
Косите й бяха вързани отзад и се спускаха на виеща се опашка между плещите й.
„Горската богиня в градината си“, помисли си Дейна и реши, че Малъри би си представила гледката като картина.
Роуина махна с ръка и на лицето й засия усмивка, щом забеляза кучето.
— Добре дошли. — Затича се към колата, когато Дейна паркира. Отвори вратата на развълнувания Мо. — Ето го моя красавец! — Смехът й зазвъня, когато косматото кълбо скочи да я близне по лицето. —
