Надявах се да ми гостуваш отново.
— Аз или Мо?
— И двамата ме изненадахте приятно. Какво има? — Скри ръка зад гърба си и когато отново я подаде напред, в нея имаше голям, сочен кокал, който накара кучето доволно да заръмжи. — Да, разбира се, че е за теб. Ако седнеш и подадеш лапа като джентълмен…
Едва бе изрекла думите и Мо отпусна задните си части на земята и повдигна лапа. Здрависаха се и се спогледаха е взаимно възхищение. Внимателно взе кокала от ръката й и го пусна пред краката й, за да го натроши на парчета.
— Да не би да си като доктор Дулитъл? — запита се Дейна и срещна озадачения поглед на Роуина.
— Защо?
— Разговаряш с животните.
— Аха. Би могло да се каже. С какво мога да ти бъда полезна? — попита я.
— С отговори.
— Ясно и сериозно. Тази сутрин изглеждаш чудесно. Страхотен тоалет. Винаги носиш елегантни сака — отбеляза Роуина и прокара ръка по златистата ленена материя на ръкава. — Харесват ми.
— Предполагам, че можеш да се сдобиеш с такова също толкова лесно, колкото извади кучешкото лакомство.
— Да, но не би било забавно и бих пропуснала удоволствието от пазаруването, нали? Искаш ли да влезеш? Ще пийнем чай пред камината.
— Не, благодаря. Нямам много време. Днес следобед ще подпишем документите за имота и след малко трябва да бъда там. Роуина, има неща, които трябва да узная.
— Ще ти кажа каквото мога. Да се поразходим, а? Ще вали — добави тя, когато хвърли поглед нагоре към небе то. — Но няма да започне скоро. Обичам напрегнатата атмосфера на очакване преди дъжд.
Насладата на Мо от сочния кокал бе кратка и в ръката на Роуина се появи аленочервена гумена топка. Хвърли я отвъд тревната площ, към гората.
— Трябва да те предупредя, че Мо ще иска да му я хвърляш и да я носи обратно най-малко три-четири години.
— Няма нищо по-съвършено от едно куче. — Роуина приятелски хвана Дейна под ръка и тръгнаха през градината. — Утеха, приятел, воин и забавна компания. В замяна искат единствено да ги обичаме.
— Защо не си вземеш куче?
Роуина въздъхна и потупа ръката й, а после се наведе да вдигне топката, която Мо бе оставил в краката й. Разроши козината му и запрати топката да я догони.
— Не можеш — осъзна Дейна и потърка слепоочието си. — Искам да кажа, разбира се, че би могла, но реално погледнато… Животът на едно куче е твърде кратък дори в сравнение с този на смъртен човек. — Спомни си думите на Джордън за самотата на Пит и Роуина и че безсмъртието им е по-скоро проклятие, отколкото дар. — За безсмъртни като вас краткият живот на едно куче се превръща в проблем.
— Да. Имах кучета. У дома едно от най-големите ми удоволствия беше да общувам с тях. — Вдигна топката, вече покрита с драскотини от зъби и кучешки лиги, и я хвърли с нежната си ръка на неуморния Мо. — Когато бяхме изпратени тук, чувствах нужда да вярвам, че бързо ще успеем да свършим това, което се изисква от нас, и ще се върнем. Скоро започнаха да ми липсват много неща от дома и за утеха реших да си взема куче. Избрах една хрътка. Беше толкова красив, безстрашен и предан. Десет години. — Въздъхна и тръгна покрай гората. — Беше мой само десет години. Колкото едно щракване с пръсти. Има неща, които не можем да променим и на които нямаме право, докато сме тук. Не можем да удължим нишката на живота на едно същество, дори да е любимото куче.
За пореден път хвърли топката на Мо.
— Като дете имах куче. — Заедно с Роуина, Дейна го проследи с поглед, когато се втурна след топката сякаш за първи път. — Всъщност беше на баща ми. Взел я е година преди да се родя, така че израснах с нея. Умря, когато бях на единадесет. Три дни плаках.
— Тогава значи знаеш какво е. — Роуина се усмихна, когато Мо се завъртя в кръг с топката, вдигна глава и я задържа между зъбите си като ябълка. — Тъгувах и се зарекох никога вече да не си позволя това. Но не издържах. Преживях същото много пъти, докато реших, че сърцето ми не би понесло още една раздяла с някого, когото обичам, след толкова кратко време. Затова съм доволна… — Наведе се и обхвана главата на Мо — и благодарна, че си довела този красавец на гости тук.
— Всичко това е бреме, нали? Властта, безсмъртието?
— Нищо не се получава без болка, загуба или друга цена. Това ли искаше да знаеш?
— Отчасти. Има ограничения, докато сте тук. Както и за Кейн, когато се изправи срещу нещо от нашия свят, нали?
— Добър извод. Вие сте същества със свободна воля. Така и трябва да бъде. Той може да изкушава, да лъже и мами, но не и да принуждава.
— Може ли да убива?
Роуина отново хвърли топката, този път по-далече, за да може Мо да потича по-дълго.
— Не, освен при война, самозащита или закрила на невинни и близки. Наказанието за убийство на смъртен е толкова жестоко, че едва ли дори той би поел риска.
— Край на съществуването — уточни Дейна. — Проучих. Не смърт, преминаване от един свят в друг, а истински край.
— И боговете имат страхове. Това е един от тях. Другите са лишаване от власт и обричане на затвор между световете, без право на влизане в никой от тях. Такива са рисковете.
— Той се опита да убие Джордън.
Роуина рязко се обърна и сграбчи ръката й.
— Разкажи ми. Подробно.
Дейна й описа всичко, което се бе случило през нощта.
— Завел го е отвъд Завесата? — попита Роуина. — И е пролял кръвта му?
— Точно така.
Роуина закрачи толкова неспокойно, че Мо се отказа от играта и кротко седна е изподрасканата топка в уста.
— Дори сега не ни е позволено да надникнем там, да узнаем какво става. Казваш, че са били сами? Никого ли е нямало наоколо?
— Джордън спомена за някакъв елен.
— Елен. — Роуина застана неподвижно. — Какъв елен? Как е изглеждал?
— Като елен. — Дейна разпери ръце. — Предполагам, че видът му не е бил необичаен за място, където цветята приличат на рубини или нещо подобно. Каза, че имал златен гръб и сребърна шия.
— Значи е бил самец.
— Да. А, и носел медальон със скъпоценни камъни.
— Възможно е — прошепна Роуина. — Но какво означава?
— Ти ми кажи.
— Ако е бил той, защо го е допуснал? — Тревожно запристъпва между гората и тревната площ. — Защо е позволил?
— Кой и какво? — попита Дейна и привлече вниманието й, като разтърси ръката й.
— Ако е бил кралят — каза тя, — ако нашият крал е приел образа на елен, защо е допуснал Кейн да заведе един смъртен отвъд Завесата, без да иска разрешение? И да го нарани, да пролее кръв там? Каква война се води в моя свят?
— Съжалявам, нямам представа. Но единственият ранен, за когото зная, засега е Джордън.
— Ще поговоря е Пит — реши Роуина. — Ще помисля. Не е видял никого другиго… освен двамата?
— Само елена и Кейн.
— Не мога да ти дам отговорите, които искаш. Кейн се е намесвал и по-рано, но никога не е стигал толкова далеч. Магията е негово дело и ограниченията са в самия него. Но той ги нарушава и не се спира пред нищо. Мога да направя още и ще го направя. Но вече не съм сигурна докъде се простира властта му и доколко е уязвим. Дори не съм сигурна дали все още управлява кралят.
— А ако не е така?
