— Аз също — потвърди Брад.
— Да. Зън-зън-зън — извика Дейна. — Това е звукът, който издават брънки на верига, когато се съединяват. Хайде, Флин, колко време човек може да търси една книга?
— Кога за последен път си влизала в някоя от необитаваните стаи горе? — попита Малъри.
— Добър въпрос. — Нервно закрачи из стаята. — Там е, там е, в книгата. Зная го. Ще се кача да я намеря сама.
Завъртя се към вратата точно когато Флин дотича по стълбите.
— Ето я. Ха. Беше в кашон с етикет „Книги“. Бях забравил, че има такъв.
Подаде я на Дейна. Тя прокара ръка по заглавието с надеждата да попадне на някакъв знак и се загледа в силуета на „Уориърс Пийк“, сниман при пълнолуние. Разтвори книгата, прелисти я и усети мириса на хартия и прах.
— Къде са онези редове, Джордън?
— В края на пролога.
Отвори на една от първите страници, прочете думите наум, изрече ги и изчака.
— Не усещам нищо. Би трябвало да усетя, нали, Малъри?
— Миг на прозрение, осъзнаване, трудно е да се обясни.
— Ако бе настъпил, щях да разбера — довърши Дейна. — А не се случва нищо. Може би трябва да я прочета, за да схвана цялата картина. Както ти трябваше да нарисуваш целия портрет, за да се добереш до ключа.
— Чудя се… — поколеба се Зоуи — дали не е защото тази книга не е твоя? Джордън я е написал и в известен смисъл всички екземпляри са негови, но ти притежаваш само един от тях. Щом ти си ключът, не е ли логично да го откриеш в своята книга?
Дейна втренчи поглед в нея и се усмихна.
— Зоуи, това е гениално. Хайде, воини, на конете. Да се прехвърлим у нас.
— Ще дойда след малко. — Зоуи взе чантата си. — Само да откарам Саймън у дома. Ще помоля съседката да постои при него.
— Почакайте да изхвърля тези кутии. Зоуи, ще опаковам няколко парчета пица за Саймън.
„Животът продължава“, помисли си Дейна. Не би спрял хода си дори заради вълшебни ключове и зли магьосници. Нали затова е живот.
— Елате, когато сте готови. — Тя сграбчи ръката на Джордън и го повлече към вратата. — Опаковай малко и за мен.
Деветнадесета глава
— Наистина ли си чела книгата, или излъга? — попита Джордън, докато караше обратно към апартамента й.
— Защо да лъжа?
— Нямам представа. Но онзи ден каза, че никога не си била героиня в книга. Затова реших, че не си чела „Фантом в замъка“.
— Не разбирам.
— Прочете ли я?
— О, по дяволите. Намразих я. Толкова е добра, а аз исках да не струва, за да мога с право да заявя: „Виждате ли? Не го бива“. Но не можех. Канех се да я изхвърля, дори си представях как я изгарям.
— Господи, наистина си била бясна.
— И още как. Но разбира се, сърце не ми даде да изгоря книга. Душата ми на библиотекар щеше да повехне и да загине. По същата причина не можах и да я изхвърля. А така и не се наканих да я занеса в антикварна книжарница или просто да я подаря на някого.
— Не съм виждал свои романи сред книгите у вас.
— Не би могъл. Скрити са.
Джордън откъсна поглед от пътя и се засмя.
— Стига.
— Не исках никой да знае, че имам твои книги. Самата аз не исках да ги виждам. Но трябваше да ги притежавам.
— Значи си чела „Фантом в замъка“ и не си познала Кейт?
— Кейт? — Дейна напрегна паметта си. — Героинята? А… жена е проницателен ум, малко високомерна. Упорита, разчитаща единствено на себе си и доволна да бъде сама… Затова предприема онези дълги разходки и е привлечена от „Пийк“. Тоест от „Уоч“, както си нарекъл замъка. — Надникна малко по-дълбоко в спомените си и образът се дооформи в съзнанието й. — Има хаплив език. Бях впечатлена от това. Държи се малко сприхаво, особено с героя, но не бих я упрекнала. Той го заслужава. Живее в малък град и се чувства щастлива в него. Работи в… антикварна книжарница и точно там привлича интереса на злодея.
— Това е нашето момиче.
— Има трезво отношение към секса, което също ми хареса. Твърде много героини в романи са описани като девственици или уличници. А тя използва ума си, който е забележителен, но прекалената й вироглавост я вкарва в беда.
— Все още ли не загряваш? — попита Джордън след миг.
— Какво? Не… — Внезапно прозрение я накара да втренчи поглед в него. — Нима искаш да кажеш, че си я базирал на мен?
— Повечето черти. За бога, Дейна, дори има твоите очи.
— Очите ми са кафяви. А нейните… имаше нещо поетично.
— „С цвят на шоколад, неустоим и горчив“.
— Не съм вироглава. Просто съм… самоуверена.
— Аха.
Спря пред кооперацията й.
— Не съм високомерна, но проявявам нетърпимост към тесногръдите и хленчещите хора.
— Именно.
Дейна слезе от колата.
— Започвам да си спомням. Понякога тази Кейт наистина става непоносима.
— Понякога. Това я прави интересна и жива. Особено защото може да бъде и безкрайно щедра и добра. Има страхотно чувство за хумор и умее да се надсмива дори над себе си.
Тя се намръщи и отключи вратата на жилището си.
— Може би.
Докато влизаха, Джордън закачливо я потупа отзад.
— Здравата бях хлътнал по нея. Разбира се, ако трябваше да я опиша сега…
Притисна я към вратата и сложи ръцете си от двете страни на главата й.
— Какво?
— Не бих променил нищо. — Наведе се към нея и всмука устните й. — Бях толкова сигурен, че ще прочетеш книгата, ще се познаеш и ще ме потърсиш. Но ти не се опита да се свържеш е мен и заключих, че не си я чела.
— Може би не съм била готова да се позная. Но можеш да бъдеш сигурен, че отново ще я прочета. Всъщност това е единствената от книгите ти, която съм чела само веднъж.
Той се засмя и се отдръпна.
— Препрочиташ книгите ми?
— Вече виждам как започваш да се надуваш, така че ще замълча, преди да се пръснеш и някой да пострада.
Наведе се, мина под ръката му и се отправи към една от етажерките с книги.
— На жената, която загубих. На жената, която открих. На единствената жена, която съм обичал. Късметлия съм, че и трите са една и съща.
Дейна извърна глава към него, докато посягаше към рафтовете.
— Какво беше това?
