Рязко са обърна. Зад нея стоеше Кейн, точно до гората.
— Това е измама. Още една фантазия.
— Така ли? Познаваш силата на писаното слово, реалността, която оживява в страниците на една книга. Това е неговият свят. Той го е въплътил в роман. Просто те доведох в него. Питах се дали съзнанието ти ще издържи и ето, че се озова тук. Радвам се.
— На какво се радваш? Стигам все по-близо до ключа.
— Така ли? А спомняш ли си какво се случва по-нататък?
— Зная, че това не беше част от книгата. Ти не присъстваше в нея.
— Малки промени. — Кейн вдигна ръка и направи артистичен жест. — Ще доведат до различен развой на събитията. Можеш да бягаш, ако искаш. Ще ти дам възможност за избор.
— Не можеш да ме задържиш тук.
— Може би. Може би ще успееш да намериш изход. Но ако излезеш, губиш. — Пристъпи към нея и развя дълъг бял шал. — А ако останеш, ще умреш. Твоят любим е предначертал смърт в замъка. — Посочи величественото здание, което Джордън бе нарекъл „Уоч“. — Как е могъл да предвиди, че ще бъде твоята?
Тя се завъртя към сградата и побягна.
— Трябва да я върнем.
Флин отчаяно разтри студените ръце на Дейна между дланите си. Бяха я сложили на леглото, с натрупани върху нея одеяла.
— Ако това, което търси, е там — започна Брад, — не бива да го търси сама.
— Няма да я оставя сама. — Осъзнал, че няма друг избор, Джордън стана. — Така няма да успеем. Контактът, присъствието ни край нея, виковете ни, нищо не може да я върне. Брад, искам да намериш Роуина. Доведи я тук, бързо.
— Ще се забави цял час. — Зоуи, която стоеше до краката на Дейна, сега се премести от едната страна на леглото. — Малъри, веднъж тя дойде при нас. Трябва да опитаме отново. Дейна не бива да остава сама. Това е неговата цел. Да ни раздели. Не бива да му позволяваме да я постигне.
— Да я повикаме. Най-силни сме, когато сме заедно. — Малъри протегна едната си ръка към Зоуи, а с другата притисна пръстите на Дейна. — Ще я помолим да дойде.
— Няма да молим. — Зоуи стисна ръката й и очите й светнаха, сякаш е готова за битка. — Този път ще й наредим.
— Как ще заповядате на една богиня да дойде на домашно посещение? — попита Флин.
Брад сложи ръка на рамото му.
— Всичко ще бъде наред, Флин. Ще я върнем.
— Изглежда като момичето от портрета. — Усети парене в гърлото, когато се вгледа в лицето на сестра си. Бе бледо като восък и безизразно. — От твоя портрет, след…
— Ще я върнем — решително повтори Брад. — Слушай, веднага тръгвам за „Пийк“, ще доведа Роуина, Пит или и двамата дори ако трябва да насоча револвер срещу тях.
— Няма да се наложи.
На прага стоеше Роуина, а зад нея Пит.
Дейна тичаше към къщата със сетни сили и се надяваше да се почувства защитена зад каменните стени и прозорците.
Как се развиваше действието в книгата? В коя глава бе попаднала? Дали постъпките й бяха плод на собствения й ум или на писателското въображение на Джордън?
„Мисли — заповяда си тя. — Мисли и си спомни“. Всеки път, когато прочетеше някоя история, ставаше част от нея. Запечатваше се в паметта й. Трябваше само да прогони страха и да възстанови тази.
Бе толкова изплашена. Крясък на сова накара сърцето й да подскочи до гърлото. По земята пълзеше мъгла, ефирна и бяла, но със синкави краища. Сгъстяваше се и се движеше в краката й, сякаш гази сред дим. Заглушаваше стъпките й.
„Както и неговите“, с ужас осъзна тя.
„Само да стигна до къщата. Само да стигна до къщата“.
Там щеше да се скрие, докато дишането й се успокои. Би могла да намери оръжие, с което да се отбранява.
Защото той бе решил да я убие, да увие дългия бял шал около врата й и да затяга примката, докато очите й изскочат и вените й се напълнят с кръв до пръсване.
Защото бе луд, а твърде късно бе прозряла това.
Не. Не. Тези мисли бяха на Кейт. На една измислена героиня в измислен свят. А нейният преследвач не бе герой от книга. Беше Кейн.
Ако му позволеше, би могъл да й отнеме нещо много по-ценно от живота. Душата й.
В последния миг сви встрани от входа. Сега си спомни. Това бе последният шанс в битката. Кейт бе загубила ценно време да удря по вратата и да вика за помощ, преди да се отдръпне, проумяла, че няма кой да й помогне.
„Малка редакция“, каза си Дейна.
Стисна зъби и разби стъклото на прозореца с лакът. Не обърна внимание на болката, когато провря ръка, за да отмести райбера, и я поряза на назъбените парчета. С голямо усилие успя да повдигне рамката и да се претърколи над перваза.
Стовари се на пода с такава сила, че чу изтракването на собствените си кости. Няколко мига лежа замаяна, напрягайки очите си да свикнат с още по-непрогледния мрак.
Въздухът бе застоял и влажен и когато се надигна, дланите й се плъзнаха в праха. Нямаше нито лъскави мозайки на пода, нито великолепни полилеи или красиви антики. В камината не гореше огън.
Намираше се в студена стая, изпълнена с мирис на плесен, паяжини и дихания на призраци.
Това не бе „Пийк“ от реалния й свят, а замъкът „Уоч“, създаден от Джордън. Притисна с пръсти ранената си дясна ръка и запристъпва по скърцащите дъски.
„Добре си се справил с атмосферата, Хоук — помисли си тя, докато полагаше усилия да възвърне увереността си. — Типична е за замък, обитаван от призраци. Идеалното място за битката на нашата смела героиня е психопата“.
Потръпна и се наведе да потърка натъртеното си коляно. „Кейт нарани коляното си — спомни си Дейна, — но това не я спря“.
Пое си дъх, когато стигна до преддверието и видя силуетите, очертани от ярката лунна светлина, която нахлуваше през замърсените прозорци.
За нея нямаше по-голямо удоволствие от потапянето в атмосферата на една книга, но този път бе стигнала доста по-далеч, отколкото би могла да си представи.
Затвори очи за миг и преброи контузиите и раните си. Бе ударила коляното и рамото си и усещаше остра болка в порязаната ръка. Бе толкова изплашена, че едва дишаше.
Но това бе допустимо. Можеше да изпитва болка и страх. Единственото, което не можеше да си позволи, бе да изпадне в паника и да се предаде.
— Ще видим кой ще съчини края на историята, копеле. Една бивша библиотекарка ще натрие носа ти.
Чу зловещо изпращяване на стъкла под нечии крака и се втурна към стълбите. Наближаваше кулминацията в романа.
— Вие сте тук. — Зоуи освободи ръката на Малъри и с неохота се отдръпна от Дейна. — Направете нещо.
Роуина пристъпи напред и леко докосна китката на Дейна, сякаш да провери пулса й.
— Какво се случи?
— Нали си богиня? — изкрещя Флин. — Ти ни кажи. Върни я! Трябва да я върнеш.
Джордън го побутна встрани и застана между двамата.
— Защо не знаеш какво се е случило? — обърна се той към нея.
