— Посвещението, което току-що съчиних за следващата си книга.
Тя отпусна ръка.
— Джордън, ще ме накараш да се разтопя. Никога не си ми казвал подобни неща.
— Мислех си ги, но не знаех как да ги изрека.
— Вече видях откъс от този роман. Ставаше дума за изкупление. Нямам търпение да го прочета целия.
— А аз нямам търпение да го допиша за теб.
Проследи я с поглед, когато взе една книга, свали обложката и отдолу се показа корицата.
— „Фантом в замъка“ — прочете той. — Джордън Хоук. В обложка на… — Избухна в смях. — „Как да защитим дома и градината си от вредители“. Добро хрумване, Дългучке.
— Стори ми се подходящо. Имам друга твоя книга с обложка на роман, наречен „Кучеядите“. Изненадващо глуповато и безинтересно четиво, въпреки заглавието. Освен това… Няма значение, все вариации на тази тема.
— Ясно.
— Знаеш ли какво ще ти кажа? — Хвана ръцете му. — След като всичко свърши, ще устроим тържествено сваляне на маскировките и ще подредя книгите ти на подобаващо място.
— Идеята ми допада. — Погледна томчето, а после отново лицето й. — Ще почакаме ли другите?
— Не мога. — Очевидно бе, че не е изненадан от този отговор. — Твърде нетърпелива съм. Струва ми се, че трябва да го направим само двамата.
— Тогава да действаме.
Дейна прокара ръка по силуета на „Пийк“, както бе направила и с екземпляра на Флин. Но този път усети… нещо. Как го бе нарекла Малъри? „Миг на осъзнаване“.
„Да, точно това“, реши тя.
— Тук е, Джордън — прошепна Дейна. — Ключът е в тази книга.
„Съсредоточи се — каза си тя. — Трябва само да го видиш“.
Той се загледа в пръстите й, които бавно се плъзнаха по името му. Дишането й стана учестено.
— Дейна.
— Чувствам го. Топъл е. Очаква ме. Тя ме очаква.
Внимателно прелисти страниците и изведнъж затаи дъх. Книгата падна от ръцете й. Джордън отново извика името й и я хвана, преди да се строполи на пода.
Обзет от ужас, едва успя да я сложи на килима. Долавяше дишането й, но бе станала бледа и леденостудена.
— Върни се, Дейна. Върни се, за бога.
Енергично я разтърси, но тялото й остана неподвижно и главата й се отпусна встрани.
— Къде я отведе, копеле? — Понечи да я изправи, но погледът му се спря на разтворената книга до нея. — Господи.
Повдигна я и я притисна към себе си, за да я стопли и защити. Щом чу гласове в коридора, скочи да отвори вратата, преди Флин да почука.
— Дейна! — Флин се втурна към нея и прокара ръка по лицето й. — Не!
— Той я плени — процеди Джордън през зъби. — Онзи негодник я вкара в книгата. Проклетата книга я погълна.
Почувства силата, която я изтръгна от тялото й. Мигновено бе разбрала целта му. Беше я накарал да изпита болка, за да й покаже на какво е способен, и го бе направил със задоволството на жесток хлапак, който къса крилата на насекомо.
След болката я бе завладял студ. Беше я сковал до костите и те сякаш бяха станали крехки и чупливи като стъкло.
Коварните пипала на синята мъгла я бяха сграбчили и я бяха откъснали от топлия и светъл свят, който познаваше, за да я хвърлят в света на студа и болката. Синият воал я обгръщаше, стягаше ръцете и краката й и я задушаваше, докато започна да се бори за всяка глътка въздух, макар студен и раздиращ като ледени шипове.
Дори когато мъглата се разсея, тя продължи да лежи сама и разтреперана в мрака.
Първото, което изпита, бе паника. Накара я да се свие на кълбо и да простене. Но когато си пое дъх, долови мирис на бор и есенна шума. Гора. Надигна се и усети допира на боровите иглички и сухите листа до дланите си. Щом страхът й започна да отшумява, видя лунните лъчи, които проникват през клоните.
Осъзна, че вече не е толкова студено. Беше ясна и прохладна есенна нощ. Чуваха се гласове на птици, монотонните викове на бухал и приглушеното свистене на вятъра в короните на дърветата.
Докато се изправяше, залитна, подпря се на ствола на едно от тях и едва не заплака от облекчение, когато прокара пръсти по грапавата кора. Беше нещо толкова реално и нормално.
Успя да преодолее световъртежа, облегна се с гръб на дървото и очите й привикнаха към тъмнината.
„Жива съм“, каза си тя.
Не бе пострадала. Чувстваше се малко замаяна, но здрава. Трябваше да намери пътя към дома, а единственият начин да стигне до него бе да се движи.
Въпросът бе накъде. Реши да се довери на инстинктите си и тръгна напред.
Сенките бяха толкова дълбоки, че си представи как потъва в някоя от тях като в бездна. Светлината, която се процеждаше през дърветата, бе сребриста като матовия блясък на неизлъскани мечове.
За миг й хрумна, че листата по дърветата са твърде много за края на октомври.
Стъпи на съчка и пукотът й отекна като изстрел, който я стресна и я накара инстинктивно да подскочи.
— Добре, добре.
Чу ехото на собствения си глас и стисна устни, за да не заговори отново.
Когато сведе поглед към краката си, с удивление видя, че е с износени кафяви кубинки вместо с черните обувки с висок ток, които бе избрала за вечерта.
Бе решила да се облече официално, защото…
Мисълта се губеше и отново изплуваше в съзнанието й, докато най-сетне успя да я улови. Бе държала тоалетът й да подобава на красивия й годежен пръстен.
Но вдигна ръката си и не го видя на нея.
Сърцето й се сви и споменът за изживения ужас избледня пред уплахата, която я обзе, щом разбра, че е загубила пръстена на Джордън. Завъртя се и хукна обратно през гората, за да потърси мястото, където бе паднала.
Или се бе събудила?
Докато тичаше, взирайки се в земята с надеждата да зърне блясъка на злато, за първи път чу зловещо шумолене зад себе си и до гърба й достигна хладна вълна. Беше се излъгала. Не бе сама. Ускори крачките си, но не в сляпа паника. Бе твърдо решена да избяга и да оцелее. Чу го да се приближава зад нея — не тичешком, а с нагло спокойствие. Явно бе сигурен, че ще спечели това надбягване.
„За нищо на света“, зарече се тя. Щеше да го победи, защото не желаеше да намери смъртта си тук.
Едва дишаше, когато излезе от гората и се озова на открито, под ослепителна бяла луна.
„Не е реална — осъзна тя, докато пристъпваше по тревата. — Не трябва да има пълнолуние“.
Наближаваше краят на четириседмичния й срок, който щеше да изтече при новолуние.
Това щеше да бъде краят на нейното изпитание.
Но тук луната бе кръгла и сякаш плуваше по черното небе над сянката на „Уориърс Пийк“.
Продължи по-бавно и притисна ръка към корема си, за да потисне спазъм.
Нямаше бяло знаме с герб над кулата. Прозорците бяха тъмни. Навярно единствените обитатели бяха паяци и мишки.
Защото това бе замъкът от книгата на Джордън.
Бе попаднала в нея и бродеше из страниците й.
— Притежаваш остър ум.
