— Какво има? — Бързо го настигна. — Какво се е случило?
— Тя… този ваш призрак… плашила ли е някога момчетата?
— Не. Напротив. Успокоява ги и дори ги закриля.
— Добре. Да вървим.
Здраво хвана ръката й, готов да я отведе на безопасно място — дори насила, ако се наложи.
— Ръката ти е студена.
— Да, разбира се.
— Кажи ми какво стана.
— Ще го направя.
Разказа на всички, докато седяха около масата в библиотеката с папки, книги и записки пред себе си. И сипа в кафето си голяма доза бренди.
— Нищо подобно не се е случвало — заговори Роз. — През всичките години, откакто е част от къщата, тя никога не е представлявала заплаха. Доста хора са се страхували или смущавали от нея, но досега не е нападала никого физически.
— Могат ли призраците да нападат физически? — попита Дейвид.
— Нямаше да питаш, ако се бе държал със сетни сили за парапета горе като мен.
— Полтъргайстите издигат предмети във въздуха — изтъкна Хейли. — Но обикновено се навъртат около деца. Когато навлязат в пубертета, нещо ги кара да ги оставят на мира. Както и да е, тя не е полтъргайст. Може би някой от предците на Лоугън й е сторил нещо и се опитва да си отмъсти.
— Идвал съм в тази къща десетки пъти. Никога досега не ме е тормозила.
— Децата — тихо каза Стела, докато преглеждаше записките си. — Те са центърът. Привързва се към тях, особено към малки момчета. Закриля ги. И почти би могло да се каже, че ми завижда, че ги имам, но не изпитва гняв, а по-скоро тъга. Долових гняв само вечерта, когато излязох с Лоугън.
— Предпочела си да прекараш вечерта с мъж, вместо с децата си — Роз протегна ръка напред. — Не че аз съм си го помислила и те упреквам. Но трябва да се опитаме да разсъждаваме като нея. Вече говорихме за това, Стела, и оттогава не излиза от ума ми. Единствените моменти, за които си спомням, че ми се е струвала сърдита, са били при редките ми срещи с мъже, докато синовете ми растяха. Не съм усетила нищо толкова директно и страховито. Но в интерес на истината, не влагах чувства в никоя от тези връзки.
— Не виждам откъде би могла да знае какво мисля и чувствам — каза Стела.
„Но прониква в сънищата ми“, помисли си тя.
— Да не се увличаме в догадки — намеси се Дейвид. — Нека продължим в тази посока. Да предположим, че си е втълпила, че нещата между вас са сериозни или са на път да станат, а това никак не й харесва. Единствените хора, които са били или поне са се чувствали застрашени, сте вие двамата. Защо? Какво я ядосва? Може би завижда?
— Завистлив призрак. — Хейли забарабани с пръсти по масата. — Добре. Изглежда, ти съчувства — като жена на друга жена, която сама отглежда децата си. Готова е да ти помага да се грижиш за тях и дори да се грижи за теб. Но когато в живота ти се появява мъж, започва да негодува. Сякаш иска да каже: „Идеята да имаш нормално, стандартно семейство — баща и две деца — не ми допада, защото аз не съм имала такова“.
— С Лоугън не сме… Той просто им чете приказка.
— Както правят бащите — отбеляза Роз.
— Е… докато им четеше, влязох да приведа банята в ред и усетих, че тя е там. Изведнъж нещата ми — онези, които държа подредени върху плота, подскочиха. И аз подскочих.
— Мамка му! — промълви Хейли.
— Отидох до вратата и видях, че в стаята на момчетата всичко е спокойно, нормално. Пред мен бе топло, а зад гърба ми бушуваше онази хладна ярост. Тя не искаше да изплаши децата ми. Само мен.
Все пак беше решила да купи бебефон за стаята им. Отсега нататък държеше да чува какво става във всеки миг, когато момчетата са там без нея.
— Това е добра гледна точка, Стела, и навярно разбираш, че не можем да я отхвърлим, без да помислим. — Роз сложи ръце на масата. — Нищо, което сме открили досега, не доказва, че призракът е жена от семейство Харпър, както се предполага от толкова години. Все пак някой я е познавал приживе и е знаел за смъртта й. Дали историята е била потулена, или е била отмината с безразличие? Както и да е, възможно е това да бъде обяснението за присъствието й тук. Ако са успели да я потулят, най-логично е да е била слугиня, любовница или държанка.
— Обзалагам се, че е имала дете. — Хейли прокара ръка по корема си. — Може би е починала при раждане или е била принудена да се откаже от бебето и е умряла от мъка. Загазила е заради някого от мъжете от фамилията Харпър, не мислите ли? Защо да остава в тази къща, освен ако не е живяла или…
— … или умряла тук — довърши Стела. — През периода, в който мислим, че е починала, глава на семейството е бил Реджиналд Харпър. Роз, как да разберем дали е имал любовница, държанка или незаконно дете?
Шестнадесета глава
Лоугън се беше влюбвал два пъти в живота си. Въпреки безброй страстни увлечения и проявен безкраен интерес и искрена симпатия, любовта бе обсебвала съзнанието му само онези два пъти. Първия път и той, и момичето на мечтите му бяха твърде млади за сериозна връзка.
Бяха изчерпали любовта си с безумна страст, изблици на ревност и необуздана енергия. Сега си спомняше за Лиза Ан Лауър с умиление и носталгия.
После срещна Рейчъл. Тогава се чувстваше малко по-зрял, малко по-мъдър. Не бяха бързали — излизаха заедно две години, преди да се решат на брак. И двамата го искаха, въпреки че някои негови познати се изненадаха — не само от годежа, а и от съгласието му да се премести на север с нея.
Самият Лоугън не беше изненадан. Тогава я обичаше, а Рей избра да живее на север. „Мястото й бе там“, поправи се той. Наивно бе вярвал, че може да свикне навсякъде.
Беше оставил плановете за сватбата на нея и майка й, с малък принос от своя страна. Голямото, разточително тържество му бе харесало с цялата си помпозност.
На север имаше добра работа. Поне на теория. Но се чувстваше неспокоен и неудовлетворен в онова гъмжило и проумя, че неговото място не е сред градската шумотевица.
„Момче от малък град“, помисли си той, докато с екипа му закрепваха последните дъски на покрива на дървената беседка. Чувстваше се твърде привързан към родния си край и с доста скромни амбиции, за да се впише в градския пейзаж.
Не преуспя там и бракът му не потръгна. Отначало възникнаха дребни проблеми, за които сега, в ретроспекция, му се струваше, че са могли да преодолеят с взаимни компромиси. Вместо това, и двамата трупаха у себе си огорчение, докато не просто се отчуждиха, а поеха в противоположни посоки.
Тя се намираше в стихията си, но не и той. Чувстваше се нещастен, а неволно караше и нея да сграда, че е неспособен да се адаптира. Както всяка болест, която не е лекувана, неудовлетвореността се бе разпростряла до корените.
Не мислеше, че вината е изцяло нейна. Нито пък изцяло негова. Бяха постъпили разумно, като се разделиха, най-сетне осъзнали, че не могат да продължават заедно.
Провалът се оказа мъчителен, особено заради загубата на някога обещаващата любов. Стела се лъжеше, че разводът не е оставил рани у него. Просто той свикна да живее с тях.
Клиентът искаше глицинии около беседката. Даде указания на работниците си къде да ги засадят и се оттегли до малкото езеро, на чиято повърхност трябваше да има водни растения.
Беше мрачен, а когато изпадаше в такова настроение, предпочиташе да работи сам, доколкото е възможно. Папурът стоеше в кофички и той нагази с гумени ботуши, за да ги потопи. Ако поставеше растенията направо във водата, корените им щяха да плъзнат и задушат всичко наоколо, но така чудесно щяха да разнообразяват пасторалната картина. Постави три водни лилии по същия начин, и след това засади жълти перуники на брега. Бяха влаголюбиви цветя и щяха да трептят като ярък ореол около
