подчини, пристъпи напред и разтвори крака.
Африка
13
Знаеше, че сънува, но това някак си влошаваше положението. Когато бе буден, имаше все пак някакъв контрол върху нещата, в сънищата си бе само наблюдател и вече знаеше събитията, знаеше какво се е случило, знаеше за болката на света и разтърсващите последствия от Сивата смърт… и въпреки това можеше отново и отново да съживява тези моменти с проклятия, гняв и омраза. Но без контрол.
Стоеше, здраво стъпил върху хлъзгавата палуба на танкера — огромен 200000-тонен съд, който браздеше черните води като абаносов айсберг, откъснал се от Арктика. Очите му бяха тъмни, с дълбоки сенки, студеният вятър брулеше черната му униформа, облечените му в ръкавици ръце стискаха зловещия АК–582 с иглен пълнител и вграден гранатомет с 10 изстрела.
Сивата смърт.
Болестта бе оставила горчив привкус в мозъка на Картър подобно на убийствена доза кокаин.
Изкуствено създадено биологично оръжие, Сивата смърт бе плъзнала като божествен пламък през Европа, Северна Африка и Близкия изток, без да подмине и Русия. Париж бе напълно прочистен — същинска ирония. Берлин получи човешка клизма. Рим бе съсипан, подути трупове изпълниха улиците и мъртвите превъзхождаха живите хиляда към един. Сивата смърт опустоши Северна и Южна Америка, без да подбира, и най-сетне бе укротена — след като бе покосила петдесет и осем милиона души по цял свят.
Петдесет и осем шибани милиона.
Отначало Картър не бе в състояние да си представи такова количество. Пет, десет — да, това бе постижимо. Но петдесет и осем милиона? Тъпо число. Докато не стъпи на палубите на танкерите — пълните с трупове танкери — по време на Танкерните преходи, към които бе зачислен заедно с повечето от служителите на Спиралата като антитерорист.
Танкерите, някои бяха дълги километър и половина, бяха със свалени панели на палубите и се виждаха пресичащите и греди, през които хвърляха раздутите трупове. Стотици. Хиляди. Милиони.
Отначало Картър не можеше да гледа, не можеше да понесе гледката на толкова много мъртъвци. Унищожителната Сива смърт бе свършила работата, за която бе създадена. При това прекалено добре. Много повече от добре.
Стоеше на палубата с блестящи от машинното масло обувки, стиснал студения автомат. Джем му махна и тръгна към него. Безрадостните им погледи се срещнаха над гледащите лица на един милион вонящи тела.
— Засечена е активност — студено каза Джем.
На път за Сибир на няколко пъти бяха заплашвани от TJF — японска терористична групировка, бореща се срещу виновното за всичко упадъчно западно общество. Групировката твърдеше, че отровата на Сивата смърт е била създадена на Запад и затова трябвало да си остане там. Членовете й планираха да принудят танкерите да обърнат… или да бъдат потопени, ако откажат.
Затрещяха картечници.
Картър и Джем се втурнаха редом със стотици други агенти на Спиралата и войници от разпадащите се специални части на разпадащия се свят.
Хеликоптери изреваха над главите им. Оръдията на танкера превърнаха много от тях в огнени топки, които с писъци падаха в океана, без да спират да сеят куршуми. Японски бойци скачаха от машините и стреляха и докато падаха. Картър и Джем — автоматите ритаха в ръцете им и пускаха широки откоси — приклекнаха зад някаква преграда; куршумите на противника рикошираха от стоманените греди под краката им.
Един от куршумите улучи Картър високо в гърдите, проби бронежилетката и влезе под ключицата. Той отлетя назад, блъснат от железния юмрук, студеният въздух свистеше в ушите му, докато той падаше, падаше, падаше надолу в трюма, пълен с милиони сиви тела…
Падна и усети как пълните с гной трупове хлътват под него. Изкрещя. Длани се плъзнаха по ушите, главата, ръцете и гърба му. Помъчи се да се измъкне, но започна да потъва. Усети разкъсваща се плът. Воняща течност го обгърна й езеро от нечистотии. Навсякъде около него имаше крайници. Вонята им проникна през бронежилетката му, запълни ноздрите му, устата, гърлото. Той се задави и смъкна бронята, повърнатото се смесваше с кръвта му.
Телата вече бяха и върху него. Потъваше.
Изпъшка и се опита да се измъкне.
Но телата го дърпаха надолу.
Пръскаха се като стари чували за боклук.
Гранясалите им течности напълниха пищящата му уста, потекоха като акумулаторна киселина в давещото се гърло, опитваше се да изплува, но единственото, което чуваше, бе смехът на милионите тела, възнамеряващи да отмъстят за биологическото оръжие, предало човечеството…
— Мамка му!
Навън бе нощ. Картър се събуди с ужасна болка, разкъсваща самия център на мозъка му. Можеше да долови миризмата на горящото дърво. Седна бързо, студените ужасяващи спомени още изпълваха ума му…
— Шшш.
Наташа бе коленичила до леглото му. Хладните й длани му помогнаха да легне отново, оправиха възглавниците и завиха с чаршафа голото му тяло. Очите му се фокусираха и той осъзна, че стаята се осветява от слабата светлина на една-единствена свещ. Бръмченето на насекомите достигаше до тях откъм дървените капаци на прозорците и Картър се изуми на мисълта, че долу, някъде
Разтърка челото си.
— Да има нещо болкоуспокояващо?
Наташа му подаде някакви таблетки и чаша вода.
Пак ли сънува танкерите?
Той кимна.
— Да. А също и Кейд.
— Кейд?
— Няма значение.
Глътна таблетките и отпи глътка минерална вода.
— Наместиха ти пръста, снимаха ребрата, погрижиха се за всички порязвания и натъртвания. Ще оживееш, но лекарят, който те прегледа, така и не можеше да си обясни защо припадна така изведнъж под дърветата.
— Просто главоболие — неумело излъга Картър.
— Направиха пълен скенер на тялото и мозъка ти. Не получиха никакъв резултат. — Наташа се усмихна. — Докторът те похвали за работата ти върху мен. Шевовете и всичко останало. Потвърди онова, което вече знаех — че си спасил живота ми.
Внезапно Наташа се изправи и свали тениската и гащетата. Лунните лъчи заблестяха по стегнатото й атлетично тяло, по плоския корем, високите щръкнали гърди, по гладката й безупречна кожа. Легна в леглото до Картър и се обърна на една страна, притисна се към топлото му тяло…
Главоболието му изведнъж изчезна. На негово място се появи друга болка. Болката от страха. Болката от паниката. Болката от опасната и поглъщаща всичко страст…
— Наташа… — прошепна той.
Пръстът й докосна устните му и остана там. Тя се наведе и устните й се плъзнаха по врата му. Той изстена, отвори уста и леко ухапа пръста й. Тя го погали по косата. Той се обърна към нея — усещането на гладката й кожа, меките гърди, здравите стройни крака, притиснати в него, моментално го възбуди и той се притисна още повече към нея, без да откъсва очи от нейните. Останаха така няколко безкрайни мига.
