Спирала

Целунаха се — съвсем леко докосване на езици, Ръката му се отпусна на хълбока й и тя изстена дрезгаво, уханието й нахлу в ума му и го погълна; тя разтвори леко крака, остави го да се притисне още към нея, в нея, през нея и към сребърния рай…

Целунаха се по-силно, с повече страст. Ръката му се плъзна по ребрата й и тя се закиска, очерта спирала по гърба й и утихна върху стегнатото й дупе. Тя хвана пениса му и леко го стисна, усещаше го как пулсира и се втвърдява в силната й безмилостна хватка…

— Изглеждате страшно възбуден, господин Картър…

— Не аз, сладост моя.

— Но все пак трябва да признаете, че тялото ви като че ли е много доволно да ме види.

— Нее. Това е само… — той облиза устни и очите му блеснаха дяволито в сумрака — скромна проява на любезност.

— Е — намуси се Наташа, — не бих харесала да видя разюздана похот!

— Е, сигурен съм, че това може да се уреди.

Наташа се изкиска. Картър целуна врата й, гърдите, корема, устните й. Ръката му сграбчи косата й и тя изстена…

Рязко я бутна надолу към леглото, езикът му остави мокра следа по гърдите и корема й… краката й се разтвориха и тя изстена, когато той влезе в нея и нежно започна да се движи навън и навътре. Краката й се вдигнаха и се обвиха около врата му, ноктите й се впиха в гърба му. Картър смучеше нежната плът, после проникна по-дълбоко, целуна влажните й устни, засмука я грубо, езикът му влизаше и излизаше, мек и твърд, дълбоко и плитко, доставяше й удоволствие и я измъчваше, стоновете й изпълниха ушите му, тя го привлече към себе си, за да го поеме в устата си… Сега бе ред на Картър да изстене. Вдиша дълбоко миризмата й — тя го подлудяваше и разпалваше желанието му. Няколко дълги мига остана безсилен пред мекотата на устните и езика й, на целувките й, на стаената заплаха от равните й зъби. Дланта й обхвана тестисите му, погъделичка ги, стисна силно стегнатия му задник и той заработи върху нея, езикът му намери клитора й, заигра, зарови лице в нея, докато…

Наташа се раздвижи — внезапно, неочаквано. Картър се озова по гръб и от влажните му устни се изплъзна стреснато „О“. Тя сграбчи двете му ръце и ги прикова над главата му. Загледа се нагоре към нея — към изпотеното й тяло, широко отворените й диви очи, блестящата от пот коса. Гледаше как една капка пот се спусна по носа й и увисна на върха му, после капна върху гърдите й, олюляващи се в пиянски танц над, него.

Тя приближи уста към неговата, после игриво се отдръпна. Вдигна крак, притисна го, бедрата й се вдигнаха и върхът на пениса му се озова на косъм от нея. Тя усети нетърпеливото му потръпване и с усмивка се отпусна надолу… само на сантиметър… задържа се… още един сантиметър… задържа се още по-дълго…

Картър изстена.

Тя се отпусна върху него във внезапен изблик на несдържаност, бедрата й се люшнаха напред, поеха го дълбоко в себе си, гърдите й докоснаха лицето му, зъбите й се впиха безмилостно във врата му… гръбнакът на Картър се изви в дъга. Той се тласна силно нагоре към нея, светът се превърна във въртяща се тъмна спирала от кървавочервена страст и черното кадифе на удоволствието, двамата започнаха да се чукат, да се чукат здраво, потните им тела се хлъзгаха едно в друго, устните докосваха, милваха, хапеха, разкъсваха, бедрата се движеха все по-бързо и по-бързо… Картър изстена, а Наташа изкрещя, когато настъпи експлозията — мускулите на Натс се стегнаха над гърчещото се и треперещо тяло на Картър, след което омекнаха и двамата се отпуснаха долепени един до друг в топло убежище, вечността се плъзна в друга вечност и останаха да лежат…

Лежаха вплетени един в друг.

Задъхани.

Заедно.

Постепенно горещата страст се уталожи и усетиха хладния полъх на въздуха.

Извиваха се под чаршафа, без да престават да се прегръщат. Целунаха се нежно, наслаждаваха се на топлината на другия, на нежността след бурята на секса.

— С възрастта ставате все по-добър, господин Картър.

Картър се ухили. Не можеше да се сдържи, независимо от дълбокото туптене в ребрата, което сега се връщаше.

— А вие ставате все по-дива.

— Опитвам се да ви доставя удоволствие — меко каза тя, усмихна се и го гризна по брадичката.

— Как успя да накараш Гол да не ме застреля?

Наташа се нацупи.

— Картър, как можеш да задаваш такива въпроси, след като току-що се чукахме?

— Трябва да зная.

Надигна се на лакът и я погледна. Ръката му очерта шарки по потните й гърди. Той се наведе дяволито захапа едно от зърната й.

Тя изписка шеговито.

— Не го спрях аз. Ти го направи. Думите ти, действията ти.

— Какви действия?

— Битката. Онази вътре в теб. Беше изписана на лицето ти…

— Битка? — Картър затвори уста и зъбите му рязко изтракаха. Въздъхна.

— Не разбирам какво става вътре в теб — каза тя.

— Сложно е.

— Опитай. Довери ми се. Аз съм интелигентно момиче. Нещо те разкъсваше на две. Нещо те изгаряше и ти беше… — Наташа затърси подходящите думи, с които да опише видяното, — беше като двама различни хора. Една част от теб искаше да нападне Гол. Другата искаше да са предаде. Видях го, Картър. Видях го на лицето ти. Чух го в гласа ти.

— Вярваш ли в обсебването? — внезапно попита той.

— Като в „Екзорцистът“ ли? Обсебването на деца и разни такива глупости?

— Нещо такова. Виждаш ли…

Млъкна объркано. Наташа окуражително стисна ръката му.

— Като обсебен съм — каза той. — Нещо обитава ума ми. Говори ми. Опитва се да установи контрол над мен.

— Затова ли навремето ме питаше за шизофренията?

— Да. Но това е различно — то ми говори, спори с мен… опитва се да ме овладее, но аз трябва да го…

— Него?

Погледите им се срещнаха и Наташа го видя — страха. Страха от онова какво ще си помисли за него. Че е побъркан.

— Кажи ми — тихо прошепна тя.

— Казва се Кейд.

— Можеш ли да разговаряш с него в момента?

— Не. Появява се, когато надуши шанс за борба… ако го оставя да надделее, си свършва работата. Убива. Именно Кейд държеше юздите — при това много здраво, — когато си спечелих прякора Касапина… но това не бях аз, Наташа, кълна се, грабва да ми повярваш…

Наташа дълго не продума. После го прегърна силно.

— Прилича ми на комплекс за вина.

— Много добре зная на какво прилича. Зная какво щях да си помисля, ако ролите ни бяха разменени и ти ми разкажеш такава идиотщина. Именно затова не говоря за Кейд. Именно затова той живее сам и изгаря душата ми и рядко го пускам на свобода…

— Но го правиш, така ли? Пускаш ли го на свобода?

— Ако не ми остане друга надежда. Ако се предам пред смъртта… и точно това е тъжното. Например в Шваленберг — бях абсолютно сигурен, че съм труп. Предаден от онези, които би трябвало да защитавам. Изгубих ума си — в буквален смисъл, Вече не ми пукаше и се оставих на Кейд… той се израдва на