Спирала

Картър кимна и издиша дима през нос. Почеса се по челото с палец.

— Мислиш, че всичко е черно и бяло? Че водя насам лошите, защото те знаят, че разполагаш с нещо, и че аз знам къде се намираш? Да не си полудял, по дяволите?

— Защо дойде тук, Картър?

— За да намеря отговори.

— И защото нямаше къде другаде да отидеш. Нямаше къде другаде да отведеш Наташа. Че какъв по- добър избор от баща й, независимо от някогашните ви различия!

Картър хвърли фаса си и го стъпка.

Обърна се към Гол и погледите им се кръстосаха.

Картър се усмихна горчиво.

— И какво е онова нещо, което имаш?

— Планове.

— Планове на какво?

Гол махна с ръка.

— Сигурен съм, че съвсем скоро ще разбереш, любопитни приятелю. А сега те съветвам да поспиш. Имам да ти показвам много неща.

— Объркан съм. Значи знаеш кой стои зад всичко това.

Това не беше въпрос.

— Зная — усмихна се Гол, но в усмивката му нямаше нищо радостно. Това бе усмивката на акула, настигнала плячката си. Усмивката на тигър, впил зъби в хълбока на антилопа. Усмивката на хищник.

Задуха вятър. Дърветата потръпнаха.

— Значи следващият некс ме е проследил дотук? До Африка?

— Не един, а мнозина. Плановете, с които разполагам, са така да се каже, съставна част от гибелта на Спиралата. Те им трябват, или някой друг ще пробие бронята им; те са тяхната ахилесова пета. Не могат да ги оставят в чужди ръце и следователно не могат да ме оставят жив. Аз държа тайната им в ръцете си, също както Бог държи новороденото слънце.

Картър потрепери. Думите на Гол го бяха докоснали като миризмата на дим от погребална клада.

— Ще дойдат. И то ще дойдат скоро.

Картър се намръщи и запали още една цигара. Знаеше, че Гол крие нещо от него, и това му се струваше нередно, също като кръвосмешение.

— Ще видим, мамка му — тихо каза той.

Гол стоеше в сянката на едно дърво, доволен, че Картър си е отишъл. Този човек го изпълваше с безпокойство, изправяше го на нокти. Не му се доверяваше. Очите му прекалено много приличаха на очи на убиец.

Наблюдаваше внимателно как се извършва смяната на охраната. Пазачите изчезнаха в мрака, движеха се като призраци. Пое дълбоко дъх и се загледа към огромния купол на нощното небе. Прохладният вятър най-сетне помилва кожата му. Почеса брада. Затвори очи…

Но образите се завърнаха.

Образи отпреди милион години.

От един друг свят.

Тъмни каменни стени, влажни от вода и тиня. Глас, крещящ в мрака. Женски глас, крещеше на немски, изпълнен с чист ужас. Заслиза надолу по стълбите. Стъпките му глухо отекваха в древния камък. Освен че знаеше, усещаше, че се намира дълбоко под земята; долавяше огромната тежест на пръстта и скалата над него.

Лице. Бледо и изпито.

— Фойхтер.

— Влизай, Гол. Чакахме те.

Гол пристъпи напред. Вратата зад него се затвори със силно и тежко изщракване. Кимна на Дюрел, който му кимна в отговор едновременно с изщракването — но Гол не го погледна в очите. Усети, че потреперва, и се обърна към Фойхтер, насилваше се да не гледа към Дюрел, към уродливостта му, към ужасните му рани…

Образите се раздвижиха.

Разсеяха се като дим.

Отвори очи и отново се загледа в нощното небе.

— Какво направихме? — промърмори уморено. — Какво направихме, за Бога?

Слейтър гледаше Боинг Апачи АН64А — боядисан в пустинни маскировъчни цветове, с къси дебели мощни криле, носещи ракети „Хелфайър“ и 70-мм ракетни заряди, с издраскани и очукани от сраженията хълбоци, с пукнатина на предното стъкло и с един спукан колесник. Обърна се към Джем, който стоеше небрежно облегнат на буса и пушеше.

— И казваш, че можеш да управляваш това чудо?

Джем кимна.

— Сигурен ли си?

Джем пак кимна.

— Не изглежда ли малко… очукан?

— Казва се Сали. Монгрел е летял с нея през Втората голяма война в Залива. Сам е унищожил тридесет и пет танка с нея и е успял да я прибере у дома за чай и понички.

— Но… — започна Слейтър.

— Какво?

— Повредена е!

— Повредена? Само драскотини. — Джем се усмихна, по-скоро се озъби. — А и да не си очаквал нещо друго? Да не сме дошли тук да се забавляваме и да си изберем чисто нова машина? И така, искам, щом наредя, двамата с Ники да се качите вътре. Виждате какво е изпълнението на пилотската кабина, нали? Добре. Качвате се, пъхате този ключ, завъртате го два пъти по часовниковата стрелка и натискате петте зелени бутона на таблото. Схвана ли?

Слейтър се намръщи.

— Не оправи ли нещата, Джем? И не чакаме ли Свещеника?

— Да, да. Оправих нещата с Монгрел. Това са ключовете, а стартовата последователност я пазя ето тук. — Той се почука по главата. Издуха дима с безочлива усмивка и потупа Слейтър по гърба. Огромният здравеняк не помръдна. — Колкото до Свещеника, той нещо закъснява. Не можем да го чакаме тоя смахнат шибаняк.

— Закъснява ли? — избоботи Слейтър. — Или ние сме подранили?

— Зависи от гледната точка — отвърна Джем. — Виж, Слейтър, Спиралата я блъскат отляво, отдясно и в центъра. Трябва да разберем какво всъщност става. При това бързо. Това бе най-близката база с достъп до подобна техника.

Слейтър се огледа. На лицето му бе изписана вина. Другите летателни апарати — предимно едномоторни чесни, няколко лиърджета и двойка апачи като „Сали“ от времето на войната — бяха пръснати из почти пустото летище. В далечината се виждаха джипове. Цялата активност като че ли бе съсредоточена около един огромен хангар, в който през Втората, световна война се бяха пазили изтребители, а сега бе собственост на Спиралата и приютяваше нейния частен въздушен флот.

Слейтър погледна към небето. Трупаха се тежки облаци и вятърът обещаваше дъжд.

— Не знаех, че можеш да управляваш хеликоптер — подозрително каза той.

— Аз съм всестранно развита личност. Къде се дяна Ники, по дяволите? Ако не побърза, Свещеника сигурно ще дойде преди нея. А не искаме тъкмо това.

— Ники се появи, тичаше по настилката. Носеше пакети. Хвърли ги в краката на Джем, дишаше тежко.

— С готовност ми дадоха продоволствията. Всички са паникьосани. Някои от навигационните системи на