Спиралата са престанали да функционират. Загубата на Спирала_Н също не е допринесла за оправяне на положението. Но щом провериха идентификацията ми с ЕКуба, всичко беше тип-топ. — Тя се усмихна и погледна подозрителния Слейтър. — Какво има?
Слейтър посочи Джем.
— Знаеш ли, че може да лети?
Ники поклати глава.
— Не. И какво от това?
— Не му вярвам.
— Не е и необходимо, сладурче. Просто го остави да ни измъкне оттук. Почва да става малко заплашително с онези маскирани копелета, дето избиват нашите и взривяват щаб-квартири.
— Хайде — каза Джем и хвърли фаса. Димът се изниза през ноздрите му. Стъпка фаса и се загърна в дългото си кожено палто. — Да действаме.
Слейтър и Ники забързаха към апачито и се качиха. Джем заобиколи очуканата от войната машина, изрита стоперите пред гумите, качи се в кабината и се настани на пилотското място. Включи запалването и двойния турбинен двигател. Моторът зави, после изрева и Джем се ухили като дете, открило нова играчка, която е смятало за изгубена.
От притъмнялото навъсено небе започнаха да падат дъждовни капки.
— Надявам се, че знае какво прави — каза Слейтър, когато апачито се раздруса.
— Сигурна съм, че знае — усмихна се малко неуверено Ники.
— Хайде! Да видим на какво е способно това бебче. Камъс 5… идваме!
От сумрака, поне със 190 км/ч, по издълбаната писта се понесе очуканото старо волво на Свещеника; черен дим се извиваше като дъх на дракон от широкия ауспух. Колата поднесе и се плъзна, после спря пред апачито, като вдигна стена от пръски.
Свещеника се измъкна от волвото, пъргаво преодоля разстоянието до хеликоптера — стискаше Библията, тежкото му расо се развяваше — и се покатери в кабината. Посрещнаха го три празни погледа.
— Добра работа, чада мои, че сте се събрали тъй рано. Радвам се да видя, че слугите Божи са тъй нетърпеливи да напълнят волята Му.
— Да — каза Джем, като се спогледа с Ники и Слейтър. — Тъкмо загрявахме двигателите.
— И сега
— Вече да.
— Слава на небесата. Тогава какво чакаме? Напред, християни! Да открием източника на тази напаст.
Двигателите на апачито изреваха мощно и вертолетът се издигна над пистата, завъртя се два пъти около оста си и рязко полетя нагоре. После зависна, завъртя се отново на 270 градуса, късият му отсечен нос се насочи надолу и машината полетя в проливния дъжд.
Джем се ухили малко смутено.
— Извинете! След минутка ще съм му хванал цаката…
— Или след двадесет — промърмори Слейтър.
—
Перките разсипаха пороя.
Ники се загледа в безличния пейзаж долу. Прелетяха над някакво сиво градче с мокри от дъжда покриви. Колите се движеха бавно, като дебнещи по улиците хищници. От време на време се виждаха минувачи, скрити под огромни чадъри. Правите улици бяха като от някаква стара двуизмерна компютърна игра. Докато гледаше мъничките хора с техните малки къщички и малък живот, я завладя меланхолия.
— Зная за какво си мислиш — обади се Слейтър.
— И за какво?
— Гледаш хората и си мислиш колко са сигурни в невежеството си и как изобщо не подозират за световните събития, които се развиват около тях. Гледат новините, вярват на медиите и пропагандата — същински овце. Нямат реална представа какво всъщност става и какви са залозите.
— Доста проницателно от твоя страна, Слейтър. Грамадният мъж се ухили и се видя дупката на мястото на липсващия му зъб.
— Слейтър може понякога и да не мисли много добре, но пък знае как се държи пушка и в какво вярва. Може понякога да му се смеете, но всъщност аз съм добър и ще размажа лошите.
Ники потупа огромния му бицепс.
— Зная, зная. Когато ти се смеем, ние просто се ебаваме. Иначе наистина те обичаме. Знаем, че си готов да дадеш живота си за нас.
Слейтър кимна, ухилен до уши.
Хеликоптерът зави и се насочи към крайбрежието. Прелетяха над скалите и се понесоха ниско над развълнуваното сиво море. Джем и Свещеника като че ли спореха.
— Няма да се спускаме повече — отсече Джем със стиснати зъби.
— Вълните ще ни прикриват на радара — кротко и убедително каза Свещеника със светнали очи.
— Да, а после ще ни помъкнат надолу в студената рибешки прегръдка на Нептун. Ходи си го начукай, смахнато религиозно копеле.
— Бог ще ни закриля.
— Бог ще ни се смее!
— Не познаваш Божията воля, както я познавам аз.
— Какво, да не би да му имаш телефона?
— Да кажем, че съм видял светлината.
Апачито се спусна още по-близко до вълните. Морски пръски покриха стъклото. Ники и Слейтър гледаха с опасение бушуващата стихия и бялата пяна по тъмносивите вълни.
— Знаеш ли нещо за Камъс? — след дълъг размисъл попита Ники.
— Малко — бавно отвърна Слейтър, беше свел очи. — Била оперативна база на Спиралата. Военен център, място, откъдето можехме да извършваме операции в Средна и Източна Европа.
— И какво се е случило? Защо са я закрили?
— Поради няколко причини. — Гласът на Слейтър бе хладен, той отново отмести поглед към морето. — Нещата тръгнаха на лошо. Започнаха да измират хора. Камъс е построена високо в склона на една планина. Има само два начина да се стигне до нея — по въздух или с единствената въжена линия. Камъс бе крепост. Почти непревземаема. Тунелите вътре пресичаха цялата планина и се спускаха надолу,
— Да не би да е станала свърталище на духове? — позасмя се Ники.
— По-скоро беше
Ники потрепери.
— Спомням си последните дни — продължи Слейтър с все така отнесен поглед. — Огромните транспортни вертолети излитаха от площадката. По-голямата част от тежкото оборудване бе изоставено. Казаха, че не било изгодно да се премества. Ха.
— И какво друго?
Слейтър се обърна към нея. Погледите им се срещнаха.
— Казват, че онези, които работели в изследователските центрове… че нещо там долу ги побъркало. Станало някакво клане в жилищното отделение — тридесетина души, включително съпруги и деца. Всички започнали да стрелят. Много ниша смърт. Смърт на невинни хора. — Слейтър разтърка слепоочията си. — Потулиха нещата обаче. Честно да ти кажа, Ники, хич не ми се иска да се връщам там.
— Нямаме кой знае какъв избор.
— Само ненормален би установил лагера си в Камъс.
— Или пък фанатик. — Ники се навъси.
Слейтър кимна.
През останалата част от полета не продумаха.
