— Най-странното е, че ви вярвам, въпреки че сама не се разбирам. Преди два дена и на сън не бих помислила да ви обещая помощ при такива тежки обстоятелства. Всичко извън рамките на игра, което изисква някакво усилие, би ми се сторило нескромна претенция. Откакто ви познавам, нещо в мене се промени. Вече не скучая, изпитвам радост от съвсем всекидневни неща. Може защото започвам да откривам смисъл в съществуването си. Или пък надежда? Не зная, съвсем съм се объркана. Мисля, че говоря глупости.
Асмо я изгледа замислено. Първият му порив бе да каже нещо топло. Но се поколеба, а след това подходящият миг бе отминал.
Оранжев светлинен лъч пробяга по тавана на стаят: Лицето на Лука се промени, тя като че ли съсредоточено се ослушваше.
— Зирто и един мъж на име Моро молят да бъдат приети. Искате ли да говорите с тях?
— Съвсем ми е неудобно. Кой е този Моро?
— Някакъв виден философ в спорта. Той има настойчивото желание да ви види.
— От мене да мине — въздъхна Асмо.
Сегмент от стената се плъзна встрани. Зирто влезе ръка за ръка с красив мъж на около двадесет и пет години. Атлетичната му фигура бе облечена в червен костюм с флуоресциращи по дължина райета.
— Мога ли да ви запозная? — попита Зирто. — Моро е член на ръководството на Върховната федерация на спортните сектори за игри с топка на суша.
Лука и Асмо се поклониха.
Моро сложи ръка плоско върху челото си и също наподоби поклон.
— Да пребивавам в частните ви помещения ми се струва твърде нескромно — каза той с висок, звучащ носово глас. — Мога ли да си разреша да предложа да сменим мястото на нашия разговор?
— Благодаря за доброто намерение. Останете — Лука го покани с ръка и седна.
С това формалностите приключиха, посетителите си избраха напитки от бара и заеха местата си.
— Вие ще запитате какъв е поводът за моето появяване — започна Моро. — Е, правило на благоприличието е, чието незнание във вашия случай, мили Асмо, е простимо, почетният гост да не се оттегля преди присъствуващите шампинги. Затова искам да ви помоля от името на всички физионици да се върнете в празничните помещения.
Арогантният и поучителен тон на Моро събуди гнева на Асмо.
— В същност кой ви праща? — попита подчертано грубо той. — Мона?
— Не разбирам вашата острота — каза Моро обидено. — Никой не ме праща. Аз не съм зермат. За мене е чест да изпълня желанията на шампинга Мона. А и вие също, мили приятелю, би трябвало да съзнавате голямото щастие, което се крие в благосклонната симпатия на Мона шампинга. Един такъв шанс съдбата скоро няма да ви предложи отново. Като искрен приятел бих искал да ви посъветвам — не се колебайте, това ще бъде щастливото мигновение на вашия живот.
— Грижата ви за мен е трогателна, мили Моро. Но аз се отказвам от подобна чест.
— Какво, моля? — избухна Моро. — Да не сте се побъркал?
Асмо се надигна.
— До гуша ми дойде да общувам с хора, които открито излагат на показ духовния си упадък.
Моро дишаше тежко.
— Вие изглеждате крайно интелигентен мъж — каза Асмо меко. — Защо не попречите на вашите физионици да се държат като животни, да петнят достойнството си на хора? Защо търпите това? Не се ли чувствувате виновен?
Моро бе дошъл на себе си. Изпи чашата си с подчертана небрежност и като я захвърли напреки през стаята в шахта за отпадъци, възторжено разпери ръце. Този жест изразяваше милостива прошка, но загатваше и пренебрежението на народен трибун към дребен, сприхав противник.
— Вие питате за някаква вина? Аз ви казвам — такава не съществува. Дори мисълта за това е некрасива, да не казвам — неморална, тъй като поставя под въпрос всеобхватната справедливост на нашия живот. Нещата са такива, каквито са, и каквито са, са добри.
— Вашите мисли са подкупващо прости. За съжаление обаче не могат да ме просветят.
— Виждате ли, Асмо — каза Зирто помирително. — Вината предполага зложелателно намерение, а такова по законите на нашето общество не може да съществува.
— Добре, да оставим настрана думата вина. Нека запитаме какъв е смисълът дафотилите да продължават да вегетират, заети само с детински лудории, и ден след ден да затъпяват все повече.
Моро изпразни нервно втора чаша.
— Решително възразявам. Вие говорите за упадък, за вегетиране, дори за затъпяване! Това е безобразие, очерняне на нашето божествено съществувание. Аз ще ви простя, само защото едва наскоро сте се събудил от голям скок във времето и защото генетичното ви състояние се намира още на стъпалото на животинското. При тези обстоятелства едва ли може да се очаква веднага да разберете по-дълбокия смисъл на нашето съществувание, което може да се сравни с абсолютната свобода на всемогъществото.
Асмо не отговори. Очевидно днес нищо нямаше да му бъде спестено. Той изпита любопитство що за плодове щеше още да изкара наяве тази философия.
Моро скочи, очевидно доволен, че на опонента му липсват думи. Той подреди русите си плитки и каза церемониално:
— Смея да очаквам, че повече няма да отказвате благоволението на нашата Мона шампинга. Моля, последвайте ме.
Асмо се усмихна приятелски.
— Ако дамата Мона търси партньор, защо не искате да й окажете честта?
Моро се вцепени. За секунда остана с отворена уста.
— Отказва се! — изкрещя той внезапно. — Това чудовище! Само това е достатъчно доказателство с каква варварска надменност пристъпя към живота, колко много му липсва мъдростта на нашето време — предложените наслади да не се отхвърлят.
Постепенно Асмо взе да се забавлява.
— Не бихте ли искали да ме направите съпричастен на мъдростта на вашето време, Моро? — запита той с престорена наивност. — Моля ви, просветете един незнаещ.
За момент Моро се поколеба, след това се усмихна ласкаво.
— Преди всичко според първата аксиома на шампингонизма трябва да се ограничаваш, мили приятелю, а не да търсиш.
Той започна да крачи в кръг на пръсти, като едновременно вихрено въртеше двете си ръце като лопати на кораб.
— Помислете за кръга! Представете си го с цялата сила а необуздания си дух, запечатайте го във вашия неспокоен мозък. Кръгът е същината й най-висшият символ на всяка мъдрост. Той няма начало и няма край. Той е простото в сложното и сложното в простото, рационален в сетивното, ирационален в духовното. Той е покоят в движението и движението в покоя, измерим в обиколка и диаметър, неизмерим в отношението им. С една дума — огледало на цялото битие, неразтрогващо единство между материя и абстрактност.
Асмо напразно се опитваше да открие смисъл в това тайнствено празнословие. Очевидно съществуваше особен вид интелектуална глупост, която само пердах можеше да оправи. Но преди още да успее да се наслади на тази мисъл, Моро бе изпратил вече четвъртата чаша в шахтата за отпадъци и покровителствено продължаваше:
— Ако разберете това, мили приятелю, разбрали сте всичко. Дафотилът е роден за щастие. Той го открива в красотата. Никъде не съществува повече красота, отколкото в самия него, в хармонията на движенията на тялото, в неограничената свобода на спортните му игри, в безкрайното богатство на сетивата му, в събуждането и осъществяването на неговото желание. Всичко, което вълнува тялото му, е добро, всичко, което потиска това, е лошо.
— Съжалявам — поде Асмо, — но аз съм на друго мнение, уважаеми Моро. Вълнението на вашето тяло е безсмислено, защото е безцелно. В работата вие можете да намерите щастието и красотата, възможността за разумно съществуване. Тя е превърнала животното в човек, без нея той отново ще се превърне в животно.
