Лука.
Взе решение за в бъдеще да наблюдава съвсем критично своята реакция спрямо употребата на хапчета. Едва бе стигнал до тази мисъл и изпита колебание — изобщо бе ли възможно да се установят изменения в психиката чрез самоконтрол, — но не успя да си отговори.
Разбрал бе от един зермат, че Йона веднага след инцидента в палатката бе отпътувала оттам с функрафт. Накъде — никой не знаеше. Не отговаряше на Зеко, въпреки че бе възложил на Зем да я вика непрекъснато.
Апетитът му окончателно изчезна. Той тикна настрани таблата. Момичето за баня с розовата кожа го покани на пейката за масажи и масажира тялото му с благоуханни есенции.
След като се облече, опита да се свърже с Лука. Не получи отговор. Шефът на корпуса зермати го осведоми, че тя е отишла в парка за сутрешна гимнастика.
Той излезе на балкона. Червеният слънчев диск на Аслот се бе показал едва на половина над хоризонта. Над градините и между куполите на сградите на тънки ивици се носеше мъгла. Пауни със сменящи се оттенъци на перата стояха на ръба на басейна, нежните водни струи на фонтаните блестяха по тях и пееха утринната си песен. Не се виждаше никой. Групи дървета и живи плетове пречеха на видимостта. Асмо се промъкна през парапета, скочи на земята и тръгна из парка. Въздухът бе свеж, от цветовете се излъчваше нежно ухание.
Пътеките бяха застлани с цветна мозайка, мека като килим. Срещаха го коали и миниатюрни газели, по тревните площи подскачаха чуруликайки пъстри ята птици, в клонака неподвижно стояха папагали. Стори му се, че се намира в райска градина, създадена специално за удоволствие на дафотилите от усърден екип богове.
Зад една извивка на пътя той се натъкна на светлосин мъж в снежнобял работен костюм и бели ръкавици, който раздаваше на домашните животни месечните им дажби. От дебел маркуч, свързан с подземна тръба, той изсипваше в цветни хранилки блестяща каша.
Асмо му махна. Зерматът веднага остави маркуча на земята и се приближи.
— С какво мога да ви услужа, минхер?
— Виждали ли сте мадам Лука?
За миг зерматът се замисли, след това кимна.
— Тя играеше тук с котките.
— И къде отиде след това?
— Отсреща, минхер — той посочи натам, където зад зеленината на парковите дървета блестеше водна повърхност.
— Много благодаря.
Зерматът посиня.
— Не ми дължите благодарност, минхер. Моето щастие е да служа.
Асмо го изгледа изпитателно, без да знае дали да изпита съчувствие, или завист. Какво ли щеше да стане с това щастие, ако освобождаването на зерматите от тяхната програмирана зависимост завършеше с успех?
Потънал в мисли, той се разхождаше из градината. Когато вдигна очи, видя, че стои на ръба на стръмен бряг, на плато с красива гледка, обградено с жив плет от рози. Под него лежеше езеро. Червеникавата светлина на слънцето трептеше по вълните. На тъмния фон на другия бряг разпозна жена в бял бански костюм, която изправена се плъзгаше по водата. С бързо темпо тя се приближаваше към платото. Това бе Лука, Тя бе стъпила върху блестящ червен диск.
Асмо приседна на парапета и започна да наблюдава как бялата ивица на пяната очертаваше зад диска фигури в синята вода.
Лука минаваше близо под издигнатия бряг. Той й махна и тя му отговори.
— Ало, Асмо — изрече нейният Зеко-глас. — Толкова рано е и вече сте на крака? Добре ли спахте?
— Не, не особено.
— Трябваше да ме послушате! Но вие сте един от онези твърдоглавци, които поумняват само когато си навредят. А и тогава — не винаги.
Тя бе достигнала тясната пясъчна ивица пред стръмния бряг, пусна лоста и слезе от диска.
— Почакайте за момент, ще се кача горе.
Той се наведе над перилата и откри тръба, която, допряна до скалата, водеше перпендикулярно надолу. Стъпила върху плоча, която обгръщаше тръбата в полукръг, Лука започна да се издига бързо. След няколко секунди достигна ръба на стръмната скала. Асмо й подаде ръка и й помогна да се изкачи на платото. Тя се облегна на него, като че ли от гледката надолу й се зави свят, за кратък миг той почувствува нежния натиск на ръката й. Искаше да я задържи, но вече се бе откъснала от него.
— Какво ще кажете за една разходка?
— Нямам нищо против.
Върнаха се в парка. Пътеката се стесни, по нея едва можеха да минат двама души. За да избегне клоните, тя се доближи плътно до него и пое ръката му.
— Не сте много забавен.
— Тревожа се. Може би имате някаква представа къде би могла да се намира Йона.
— Ни най-малка. Зирто опита всичко, което бе възможно. Тя не желае да бъде открита, в противен случай отдавна щяхме да знаем къде е.
— Става ми все по-загадъчна.
— Вие я обичате, нали?
Неволно се засмя. Очевидно тя не изпитваше страх от недискретни въпроси. Но това не го смущаваше. Дори се радваше, че може да разговаря с нея на тази тема.
— Вчерашната вечер — отвърна той — из основи разруши моите блянове — дотолкова, доколкото е имало още какво да се руши. Не, Лука, безпокоя се за нея по други причини. Трябва да подготвим ретрансцендацията на Зукинатал. За целта ни е необходима цялата ни сила. Добре би било проблемите, свързани с Йона, да се изяснят преди това.
— А какво ще направите, ако засега тя не се появи? Ще отложите ли плана?
— Когато бях ученик, понякога играех на театър. Любимата ми роля бе Дим да го няма, така наричах лилавото хищно влечуго от мезозойската ера, в което аз, комендант на космически кораб, бях превърнат под въздействието на извънземна цивилизация. Това бе известна драма на един класик, в която се обсъждаше въпросът дали комендантът, въпреки изричната заповед, трябва да рискува живота на екипажа, за да предотврати опасността, която, изглежда, че съществува само в неговото въображение. Може би ще ви се стори смешно, Лука, но оттогава мисля, че е по-добре сам да определяш темпа на действието, а не да чакаш безучастно, докато противникът приведе в сила решението си.
— Не зная — каза тя колебливо. — Защо човек непрестанно трябва само да се бори? Не е ли много по- лесно, ако като другите се отдадем на райското незнание? Всичко все някога свършва. Съвсем разумно би било да се предоставим на законите на космоса.
Асмо се усмихна.
— Обезкуражена сте, но това ще премине.
— Тъжна съм. Изведнъж ми стана ясно колко безсмислен е животът ми.
— Не искате ли да ми кажете какво ви гнети? Тя поклати глава.
— Говорете за чувствата си, Лука. Това е най-добрият метод да се компенсира отрицателното настроение.
Тя се усмихна с усилие.
— Пада ми се. Това получава човек за добрите си съвети. Сигурно не можете да ме разберете. Вие сте зает с големите въпроси, които трябва да бъдат решени, а мене ме мъчи смешната мисъл — защо не изпитвате към мен никаква симпатия.
— Как ви дойде на ум това? — попита той учуден. — Към вас изпитвам голяма симпатия.
— Никога не сте ме целунали.
— Какво общо има целуването със симпатията?
— Вие сте безнадежден мономан — въздъхна тя. — По-рано всички мъже ли са били като вас, или вие сте изключение?
