случайното попадение разиграва жребий, тъй като в случайността се съдържа най-голямата доза справедливост. Всички дафотили от женски род участвуват в лотарията. Това изобщо интересува ли ви?
— Много ме интересува!
Тя му хвърли изпитателен поглед.
— Понякога имам чувството, че не ме вземате на сериозно.
— Любопитен съм да чуя по-нататък. Не губете нишката.
— Добре. Тези, на които се падне жребият, отначало не разбират, че са избрани за производство на поколение. Специални зермати имат грижата незабелязано да им добавят вид ензим, който за два месеца неутрализира противозачатъчния хормон. Когато посредством Зеко-контрола на телесните функции се установи зачатието, дамата бива помолена да се яви в Психодом за изваждане на оплодената яйцеклетка. И с това цялата работа приключва.
— Много елегантно. И какво става с оплодените яйцеклетки?
— Присаждат ги в биологичните люлки. Така се наричат зерматите, предназначени за износване и отглеждане на поколението. След раждането си младите дафотили отиват с майките си зермати в специално отделение на Психодом, където растат до десетата си година и биват просвещавани в основните правила на обществото. След това те избират на каква възраст да останат, получават Зеко и влизат в обществото като пълноправни негови членове.
— Ако някоя жена иска да запази детето си?
— Това е абсурдно! На никой и през ум не г…, минава болезнената мисъл да поеме върху себе си неудобствата на една бременност. Не, ние с удоволствие предоставяме това на зерматите.
— Значи вие нямате нито родители, нито братя и сестри? Произходът ви е напълно неизвестен?
— Зная, че съм дафотилка и това ми е достатъчно.
— На мене не. Бих се чувствувал като песъчинка в пустинята. Без връзки, без задължения, едно нищо в анонимна тълпа, която не ме засяга и за която не означавам нищо.
— Въпрос на навик. Трябва да признаете, че Напролопри ни спестява много проблеми.
Той тръсна глава.
— Това е един студен, безчувствен механизъм, който не е в състояние да извърши нищо друго освен да осигури по-нататъшното биологично съществуване. И то, страхувам се, не за дълго време. Една такава система те прави стерилен, подкопава волята за живот.
— Недоказано опасение, мили Асмо — изрече тя с лека, самоуверена усмивка. — Аз искам да бъда щастлива. А за да успея, с помощта на разума си трябва да се отърся от много грижи.
— Какво би бил животът без грижи? Какво би бил без мъките и радостите, които човек има с децата си? Те са, които повече от всичко друго свързват мъжа с жената. Без тях няма общност, няма семейство, няма трайно щастие.
— Какво разбирате под семейство? Никога досега не съм чувала тази дума.
— И откъде ли? — Без да иска тонът му стана остър. — Напролопри ви го е откраднала.
Тя отвърна глава.
— Какво мога да направя, като не познавам допотопните ви понятия? Съществува ли някакво обяснение или само се пошегувахте?
— Извинете, не исках да ви засегна, Лука. Ако това не наранява чувствата ви…
— Вие вече наранихте чувствата ми!
— Съжалявам, Лука.
— Вие за нищо не съжалявате — каза тя сърдито. — Вие говорите все за чувствата и за любов, но в действителност сте безкрайно далече от всяко чувство, вие, вие, дим да ви няма.
Асмо се спря и я погледна развеселено.
— Не искате ли да ми простите? Наистина нямах лошо намерение.
— Искам. Вие не искате.
— Как така не искам?
— Тъй като не разбирате най-простите неща. Вие говорите и говорите. Бихте могли един път и да ме целунете.
Той се засмя и я взе в прегръдките си, но когато поиска да я целуне, тя го отблъсна енергично.
— Не по заповед. Обяснете ми по-добре какво е семейство. И така, мъж и жена сключват брак. Какво означава това?
— Обещание да се обичат, да си останат верни за цял живот, в щастие и нещастие.
— Невероятно! Човек обещава за цял живот да обича единствено един партньор?
— Да.
— А какво се прави, когато двамата повече не могат да се търпят?
— Нямам понятие. Още не съм бил в това състояние.
— Не сте ли сключвали никога брак?
— Нямах време.
— Това трябва да е смешен свят, в който човек няма време за любов!
— За любов да, но не и за брак. И не беше виновен светът, а моята професия, която не ми даваше мира. А може би още не съм срещнал истинската жена.
Лука вдигна изпитателно поглед.
— Как трябва да изглежда истинската жена?
Той се спря и я заразглежда критично.
— Например вие, Лука, донякъде сте близко до моя идеал.
Тя се изчерви, пеперудите и цветята по кожата й промениха цвета си. Асмо забеляза това с удоволствие.
— Знаех си, че ми се подигравате. Разкажете ми по-добре нещо за работата си.
— Няма какво много да се разказва. Аз съм минералог. Специалност — чужди планети.
— Това е много опасно. Кой ви принуди за тази професия?
Асмо се засмя.
— Собственото ми желание. Винаги съм изпитвал влечение към приключенията.
— Какво друго бихте могли да си пожелаете освен минералогия?
— Само желание не е достатъчно. Преди това посещавах няколко училища.
— Училища? — Тя замълча за момент. — Ах, да, електронната ми памет си припомни. — Колко време посещавахте училище?
— От четири до двадесет и шест годишната си възраст.
— Доколкото ви познавам, разбира се, доброволно!
— Не, този път задължително. Но това бе един приятен и много интересен дълг.
— Що за безобразие! Да прахосваш двадесет и две години от живота си в учение — тя разтърси глава. — Знанията могат много по-лесно да се дадат чрез информационна електронна памет.
— Само знания не са достатъчни. За продуктивна дейност е нужен опит, човек трябва да се научи да прилага познанията си.
— Как така да ги прилага, с каква цел?
— При работа в полза на обществото. Тя се потресе.
— Ужасяваща мисъл! След две десетилетия тъпкане с интелигентност значи не сте били нищо повече от един икономически фактор. Та нямаше ли за производството автомати?
— Ние се бяхме погрижили да не ни се качват на главите.
— Не разбирам.
— Разбрали сте го вече, Лука. Основаването на Маатшапията почива на този възглед. Когато човек остави да му отнемат творческата сила, той губи сигурността си в бъдещето. Принизява се до същество, ръководено от чужди сили.
Лука мълчеше. Тя отново го хвана под ръка. След известно време поде:
— Това, което ме смущава, е ограничаването на личната свобода, а вие искате да го въздигнете в морална повеля. На Астилот по принцип всичко е разрешено. Само едно се счита за неморално — да изискваш от дафотил нещо, което той не желае доброволно да направи. Това е единственото
