изключение.
— С морала е като с работата. Те трябва да съдържат някаква необходимост, в противен случай не си заслужават имената. Но и най-умните и най-разбиращите понякога осъзнават необходимостта като неудобство.
— Аз схващам необходимостта като принуда. Но как ще се стигне до принуда, ако всички потребности са задоволени?
— Потребностите на човека никога не се задоволяват. Бащата на всичко е недостигът. Бих могъл да кажа, че той е принципът на организация на живота. Ако стимулиращото въздействие отпадне, биологичната система се унищожава.
— Защо именно недостигът?
— Животът е атака срещу ентропията. Природата се стреми да изравни противоположностите, да изглади различията. За да се запази животът, постоянно е необходима нова енергия. И това е недостигът, който можем да отстраним само чрез работа.
— Е, стана ми ясно — каза Лука. — Да вдигнем чаши за вашата мъдрост и да забравим за мъничко въпросите със световно значение.
Асмо кимна.
— Старият ми порок. Когато темата ме увлече, ставам ненаситен.
— Подсещате ме. Ще си позволим втора закуска. Как ви се струва тази цел?
— Чудесна. Гладен съм като вълк. Много ли сме далече от къщи? — Той се огледа. — Мисля, че загубих ориентация.
— Няма значение. Закуската ни чака съвсем наблизо. След няколко минути стигнаха до обраслия с трева бряг на езеро. Насред тревната площ се издигаше храст с орхидеи. Под неговите причудливи, покрити с цветове клони, които като покрив на пагода се разстилаха над полянката, бяха сложени маса и извита тапицирана пейка.
Зермати принасяха кошници за пикник с храни и напитки.
Когато Лука и Асмо седнаха на тапицираната пейка, трапезата бе вече застлана. Зермат донесе чашки със столчета със зелена течност, чийто силен мирис напомняше ром.
Напитката бе възбуждаща като шампанско и пренесе Асмо в меко, разнежено настроение. Контурите загубиха остротата си, предметите добиха прозрачна лекота, като че ли светът бе от копринена тъкан в пастелни цветове.
Едва сложиха първите хапки в устата си, когато дневната светлина избледня, пред слънцето премина огромният диск на светеща в синкаво луна. Гледката бе странно тягостна — мъртвото небесно тяло неудържимо поглъщаше слънцето.
Чуруликането на птичките наоколо замря. Сивкав полумрак заля всичко, появи се хладен вятър.
Лука изтръпна и се доближи, търсеща закрила. За миг той се поколеба, след това я взе в прегръдките си. Устните й бяха меки, устата й се разтвори, тя се притисна до него.
Изведнъж тя се вцепени. Отпусна ръце. Остана опряна неподвижно на рамото му.
Асмо не разбираше какво се е случило. Той взе лицето й в ръцете си. В очите й се четеше объркване. Лука се мъчеше да избегне погледа му, но това не й се удаваше, а и той я държеше здраво. С рязко движение тя се обърна.
Той ли бе причината? Нарушил ли бе някакво табу? Преди да успее да попита, тя докосна с върха на пръстите си устата му. В очите й се бе затаила усмивка, която молеше за прошка.
Внимателно я взе в прегръдките си. Долови топлината на Лука, главата й почиваше на рамото му. За първи път след като се бе събудил в Психодом, чувствуваше сигурност и доверие, завладя го чувството на защитеност.
Зерматите донесоха факли, които горят и на вятър, а също и запалени свещници. Птичките отново запяха, насред езерото се надигна фонтан, водните му струи шумоляха заедно с цвърченето на щурците.
Асмо трепна. Лука се изправи и го погледна несигурно. Пръстите й нервно играеха със сребърните гривни. Искаше да каже нещо, разтърси глава, приготви се. И тогава заговори така тихо, че той едва я чуваше.
— Няма да ме разбереш — аз сама не се разбирам — вече не съм нормална… страх ме е, че скоро ще ме заведат в Психодом.
Той не схващаше какво става с нея, но когато забеляза отчаянието в очите й, изпита топла нежност.
— Никой няма да посмее да докосне и косъм от главата ти — каза той.
Тя поклати глава.
— Аз нямам право да те обичам. Остави ме да си отида, все още не е твърде късно.
— Нищо няма да се случи против волята ти. От какво се страхуваш, Лука? Трябва да зная, за да мога да ти помогна.
— Ти не можеш да ми помогнеш. Случи се нещо, което никога не съм считала за възможно.
Той я погледна въпросително.
— Срам ме е да го изрека. Аз, аз ревнувам всяка жена, която погледнеш, не искам друга да те целуне. Подло е, егоистично е, зная, но аз… аз те искам целия само за себе си.
Асмо мълчеше. Постепенно разбра какво означаваха нейните думи.
— Много съм щастлив — изрече той, изпълнен с безгранична могъща сила.
18.
От небето се ронеше дъжд, едва доловим, на съвсем ситни капки. От зелените като ябълки облаци се прокрадваше разсеяна светлина. Асмо и Лука стояха на най-горната тераса на пирамидата Психодом. Зад тях се издигаше блестящото бяло полукълбо на павилиона.
Всичко изглеждаше както преди. Градът на стъпаловидните пирамиди, белите жилищни кубове с техните крила, зеленината на растителността, водопадите, течащата в долината река… Но днес Асмо гледаше планетата с други очи. Той бе опознал този рай. Зад веселата повърхност се криеше агонията на едно общество, което не вършеше нищо друго, освен да се наслаждава на постиженията на отминала вече епоха.
Под спокойната на вид повърхност се криеше още нещо — тайнствената воля, насочена да разруши идилията и да заграби господството над Астилот.
Асмо още веднъж бе обсъдил със Съвета шансовете за насилствена ретрансцендация и с тях бяха стигнали до заключението, че трябва незабавно да действуват.
Всички усилия да влязат в контакт с Йона бяха останали без резултат — никой не знаеше, къде се намира тя. Според Лука и Зирто изчезването й можеше да има само лични причини. Вероятно тя бе разочарована и отчаяна и се опитваше в усамотение да дойде на себе си. Асмо изпитваше друго съмнение, но повече не биваше да губят време, срещата със Зукинатал бе по-важна.
Накрая Лука бе одобрила неговото становище. През изтеклите дни те много се бяха сближили, намерили бяха общ език, въпреки че все още редица неща оставаха неизречени.
— Да вървим — каза тя и му кимна ободрително. Като него и тя знаеше какви последствия носи отговорността, познаваше трудностите и разбираше, че успехът зависи от щастливата случайност и че те се осланят на нея, тъкмо когато бе необходима сигурност. Нужно бе да погледнат в очи опасността. Никъде не съществуваше абсолютна безопасност, и който искаше да си я осигури, сам си отнемаше годността за действия.
Те влязоха в павилиона-плато през въртящите се кристални ветрила. От зеления басейн се издигаше рубиненочервена водна маса, образуваше геометрични фигури, заобиколени от прозрачни кълба, които се спускаха от купола и се пръскаха с тон на нежни камбанки.
Кръглият асансьор ги носеше към недостъпните дълбини на Психодом. Зеко-глас откъсна Асмо от мислите му.
— Ало, Асмо! — чу той Йона. — Непременно трябва да говоря с тебе. Можеш ли да дойдеш веднага?
