— Кога срещна Джоузеф Линц за пръв път?
Хубавецът бе забравил любимата си поза със скръстени ръце. Сега ръцете му бяха отпуснати на масата, косата — паднала напред. Най-сетне изглеждаше точно такъв, какъвто беше — едно много младо момче.
— Преди шест месеца. Преди това говорихме по телефона.
— Клиент ли ви беше?
— Да.
— Какъв точно?
Хубавецът погледна въртящата се лента.
— Искаш да го обясня пред всички слушатели, така ли?
— Точно така.
— Джоузеф Линц беше клиент на службата ни за придружителки, а за тях отговарях аз.
— Хайде, Брайън, не се прави на света вода ненапита. Ти ръководеше тези услуги, нали?
— Щом като казваш.
— Винаги можеш да си тръгнеш оттук, Брайън…
В очите му се сблъскаха гневни пламъчета.
— Хубаво, аз я управлявах в интерес на моя работодател.
— И така, господин Линц телефонираше за придружителка, правилно ли съм разбрал?
— Искаше едно от момичетата ни да ходи в къщата му.
— И?
— И това е. Седи срещу нея и я зяпа половин час.
— И двамата напълно облечени?
— Да.
— Нищо друго?
— Нищо друго в началото.
— Аха. — Ребус замълча. — Много любопитно.
Хубавецът сви рамене.
— Има хора всякакви, нали?
— Предполагам. Как се развиха бизнес-отношенията ви?
— При такива изпълнения винаги има телохранител.
— Ти ли?
— Да.
— Нямаше ли по-сериозни неща за вършене?
Ново свиване на рамене.
— Любопитен бях.
— За какво?
— Адресът: „Хериът Роуд“.
— Господин Линц имаше… класа, така ли?
— Лееше се дори от ушите му. Искам да кажа, срещал съм много тлъсти риби, хора от горните нива на богати корпорации, които явно не си знаеха парите и се чудеха за какво да ги харчат. Линц обаче беше много-много над тях.
— И само искаше да гледа момичетата.
— Да. Огромната му къща…
— Влизал си в нея? Не си ги чакал в колата?
— Представях се като ченге на компанията. — Усмивчица. — Всъщност исках само да огледам къщата отвътре.
— Говори ли с него?
— По-късно.
— Сприятелихте ли се?
— Не съвсем… всъщност може би. Той знаеше много неща, мозъкът му работеше на пълни обороти.
— Бил си впечатлен.
Хубавецът кимна. Да, за Ребус не бе трудно да си го представи. Предишният му кумир винаги е бил Томи Телфорд, но там нещо не достигаше — Хубавецът беше човек със стремежи. Вътре в себе си той винаги бе копнял за по-високо ниво, за класа. Искаше хората да го признават и акламират заради ума му. Ребус знаеше от личен опит какъв добър събеседник беше Линц, как умееше да увлича, да изкушава с разказите си. А колко ли по-омайващ разказвач е бил той за Хубавеца?
— Какво стана тогава?
Хубавецът са размърда неловко.
— Вкусовете му се промениха.
— Или пък истинските му вкусове са изскочили на повърхността.
— И аз се питах дали не е така.
— Какво искаше?
— Искаше момичетата… имаше въже… направи клуп на единия край. — Хубавецът преглътна. Адвокатът му престана да пише, вдигна глава и се заслуша напрегнато. — Искаше от момичетата да го поставят на вратовете си и да лежат като умрели.
— Облечени или голи?
— Голи.
— И?
— А той… той седеше на стола и се изпразваше. Някои от момичетата отказваха да го правят. Той искаше всичко: опулени очи, изплезен език, неестествено извит врат… — Хубавецът прекара нервно пръсти през косата си.
— Говорихте ли за това?
— С него ли? Не, никога.
— За какво говорехте тогава?
— За всякакви неща. — Хубавецът погледна към тавана и се изсмя. — Веднъж ми каза, че вярва в Бог. Каза, че проблемът е дали Господ вярва на него. Тогава това ми се стори много умно… той винаги съумяваше да ме накара да мисля. Същият човек, който се празнеше над тела с примки на шиите.
— Цялото това лично внимание, което си му отделял… претеглял си го колко струва в материално отношение, нали?
Хубавецът се вгледа в скута си, после кимна.
— На глас за записа, моля.
— Томи винаги е искал да разбере дали има какво да изцеди от него.
— И?
Хубавецът сви рамене.
— Спънахме се в нацистката история и разбрахме, че не можем да го нараним повече от степента, до която вече беше наранен. Смехория: планираме да го заплашим с излагане в пресата като перверзен тип, а в същото време вестниците гърмят, че е масов убиец. — Той пак се изсмя.
— И изоставихте идеята, така ли?
— Да.
— Но не преди да го изръсите с пет хиляди, нали?
Хубавецът облиза устни.
— Направил беше опит да се обеси: вързал въжето за перилата на стълбите и скочил. Само че нищо не се получило: перилата се счупили и той се приземил на килима.
Ребус си спомни счупените перила.
Спомни си и шалчето около врата на Линц, дрезгавия му глас. Възпалено гърло, така бе подхвърлил тогава.
— Той ли ти го каза?
— Телефонира в офиса и поиска да се срещнем, нещо необичайно. По-рано винаги се обаждаше от улични телефони на мобифона ми. „Взема предпазни мерки, стария хитрец“ — така си мислех. А сега се
