— Този ли е изводът ви?
— Говорим за факти, не за субективни преценки. Няма конспирация и тайни операции.
— Това няма значение, инспекторе — въздъхна Леви. — Важното е, че още един успя да ни се изплъзне.
— Искате да ми кажете, че избитите тогава във Франция нямат никакво значение за вас, прав ли съм? Интересувате се само от Пътя на плъховете, нали?
— Какво бихме могли да сторим за мъртвите?
Ребус пое дълбоко дъх.
— Някой си Харис се срещна с мен тук. Работи за Британските тайни служби. Прикриват големи имена, хора на високо ниво. Плъхове, по-вероятно децата им.
Телефонът онемя за миг.
— Благодаря ви, инспекторе.
Ребус седеше в ягуара на Невестулката, разположен отзад до него. Шофьорът им бе загубил някъде голямо парче от ухото си и изглеждаше доста чудато, но едва ли имаше жив човек, който да се осмели да му го изтърси в лицето.
— Справи се много добре — каканижеше Невестулката. — Господин Кафърти е много доволен от теб.
— Откога го държиш?
Невестулката се усмихна.
— Всичко виждаш, всичко знаеш, а, Ребус?
— Откога го държиш?
— От няколко дни. Трябваше да се уверим, че е той, нали?
— И сега вече сте сигурни, така ли?
— Напълно.
Ребус погледна през прозореца прелитащия пъстър парад от магазини, пешеходци, автобуси. Ягуарът се отправяше явно към Нюхейвън и Грантън.
— Надявам се, нямате намерение да ми подхвърлите някой невинен нещастник.
— Няма такова нещо! Той е твоят човек.
— Естествено. През последните дни си го упражнил добре, има си хас да сбърка репликите си.
Невестулката се захили.
— Какви точно реплики имаш предвид?
— Че е бил вписан във ведомостта на Телфорд.
— А не в тази на господин Кафърти, така ли? — Ребус го погледна гневно и Невестулката избухна в смях. — Смятам, че ще го приемеш без съмнения. Много е убедителен, сам ще видиш.
Ребус неволно притрепери от тона на гласа му.
— Все още е жив, нали?
— О, да. Но от теб зависи докога ще остане на тоя свят.
— Май смяташ, че го искам мъртъв.
— Знам го. Не отиде при господин Кафърти да търсиш справедливост. Искаше възмездие.
Ребус се втренчи в него.
— Това твоят речник ли е?
— Искаш да кажеш, че не звучи в хармония с имиджа ми. Все едно говори напълно друг човек, нали?
— Колко са зад имиджа ти? Кой е истинският?
Невестулката се усмихна.
— Реших, че го заслужи.
— Не разбих Телфорд само за да зарадвам шефа ти.
— Това са подробности… — Невестулката се плъзна по седалката към Ребус. — Между другото как е Сами?
— Добре.
— Възстановява се, нали?
— Да.
— Добра новина. Господин Кафърти ще бъде доволен. Разочарован е, че не си отскочил да го навестиш.
Ребус измъкна вестник от джоба си, сгънат на репортаж със заглавие: „ФАТАЛЕН УДАР С НОЖ В ЗАТВОР“.
— Шефът ти, нали? — подхвърли той, подавайки вестника. Невестулката разигра етюда „Я, колко интересно!“ „На двайсет и седем години от Гован — четеше той на глас — …прободен в сърцето в килията си, няма свидетели, не е открито и оръжието въпреки старателното търсене.“ — Зацъка укорително с език. — Малко нещо небрежно ми се вижда.
— Съгласил се е да очисти Кафърти, нали?
— Така ли? — Невестулката ококори театрално очи.
— Я върви по дяволите! — Ребус му обърна гръб и пак заби поглед в прозореца.
— Между другото, Ребус, ако решиш да не предаваш на съд шофьора. — Невестулката измъкна нещо: ръчно изработена отвертка, изпилена до заплашително остър връх, дръжката — обвита в тиксо. Ребус я погледна с отвращение. — Измих кръвта — увери го Невестулката. И пак се изсмя.
Ребус имаше усещането, че го карат право в Ада. Пред предното стъкло на колата се разгъваше бързо Фърт ъв Форт, зад него и Файф. Навлизаха в района на доковете, заводите за газ и складовете. План за разширение на Лийт предвиждаше цялостното му поглъщане. Градът се променяше невъзвратимо. Пътни маршрути и приоритети се изменяха за една нощ, кранове работеха усърдно по строителните площадки и общината, която не спираше да хленчи, че върви към фалит, разработваше с пълна пара всякакви видове схеми за промяна на вида и обхвата на града, който си бе избрал за дом.
— Почти пристигаме — обади се Невестулката.
Кой знае защо Ребус неволно се запита дали ще има връщане.
Спряха пред вратите на някакъв склад. Шофьорът отключи катинара, освободи веригата и вратите бавно се отвориха. Влязоха с колата и Невестулката нареди на шофьора да паркира отзад. Там се бе кротнал само обикновен бял фургон, повече ръжда отколкото метал. Задните му прозорци бяха боядисани и го превръщаха в подходящ заместник на катафалка (ако някога се наложи). Излязоха от колата и соленият вятър веднага ги поде. Невестулката завлачи крака към вратата на фургона, удари по нея веднъж и тя се отвори отвътре. Влязоха.
Срещу тях се озъби огромно пространство, изпълнено само с няколко кашона и машинарии, покрити с брезент. Там имаше още и двама мъже: единият им отвори вратата, а другият стоеше прав в най- отдалечения край пред дървен стол и скриваше наполовина вързаната на него фигура. Невестулката поведе процесията. Ребус крачеше след него, опитвайки се да контролира дишането си, което изведнъж бе станало болезнено плитко. Сърцето му биеше бясно, струваше му се, че всеки нерв в тялото му трепери. Бореше се с надигащия се бесен гняв, но не бе сигурен, че ще съумее да го задържи.
Когато бяха на седем-осем стъпки от стола, Невестулката кимна, мъжът се отдръпна и Ребус видя ужасената фигурка на дете.
Момче.
Девет или десетгодишно, не повече.
Едно посинено око, в носа съсирена кръв, и двете бузи подути и наранени, кървяща драскотина на брадичката. Спуканата устна бе започнала да заздравява, панталони, скъсани на колената, едната обувка липсваше.
И миризма на урина и дори на нещо по-лошо.
— Хиляди дяволи! — изкрещя Ребус. — Какво е това?
— Това — започна Невестулката — е копеленцето, което свива колата. Това е копеленцето, което се
