— Луд ли?
— Ако го бяхте чул тогава, щяхте да се съгласите с мен. Той умело създава впечатление на напълно нормален човек — трябва да притежава това умение, иначе нямаше да го открием толкова късно. Но е… беше… луд. Истински луд!
Ребус си спомни съсухрения човечец в гробището и внезапния бяс, с който се нахвърли на онова куче, минало случайно край него. Спокойна уравновесеност — стряскаща ярост в един миг — спокойна уравновесеност в следващия.
— Каква историйка ми разказа само — направо онемях! — Леви въздъхна.
— Къде, в ресторанта ли?
— Какъв ресторант?
— Извинявайте, помислих, че сте обядвали някъде заедно.
— Съвсем не!
— Каква беше историята?
— Тези хора са склонни да оправдават действията си или чрез пълното им заличаване, или чрез пренасочване. Последното е по-често явление.
— Внушават си, че някой друг го е направил, така ли?
— Да.
— В това ли се състоеше историята на Линц?
— Неговата беше още по-невероятна. Твърдеше, че всичко било случай на объркана идентичност.
— И с кого смяташе, че го бъркаме?
— С колега от университета… някакъв си доктор Колхун.
Ребус се свърза с Хоган и му преразказа разговора с Давид Леви.
— Осведомих го, че ще искаш да говориш се него — завърши той.
— Ще му позвъня веднага.
— Как ти се струва новата версия?
— Колхун — военен престъпник? — Хоган изсумтя презрително.
— И аз съм на същото мнение. Попитах Леви защо не ни е осведомил веднага.
— И?
— Заяви, че е приел историята като напълно абсурдна и съответно незаслужаваща внимание.
— Независимо от това трябва пак да говорим с Колхун. Тази вечер.
— Имам други планове за тази вечер, Боби.
— Всичко е наред, Джон. Истински ценя помощта ти.
— Сам ли ще говориш с него?
— Ще отида с някого, не се безпокой.
Ребус не обичаше да го подменят. Ако само можеше да отложи тая късна вечеря.
— Надявам се, че ще ме държиш в течение.
Еди Харис изпълваше стаята с мелодичния си глас. Ребус престоя във ваната доста време, метнал хавлиена кърпа върху лицето си. Струваше му се, че животът на всички хора бе разделен на кутийки: за всеки отделен случай — различна кутия. Никой никога не разкриваше цялостната си същност. Това с особена сила важеше за ченгетата: всяка кутия при тях бе снабдена със секретна ключалка. Не научаваш дори имената на по-голяма част от хората, с които животът те сблъсква. Всеки бе изолиран с непроницаеми стени от всички други. И това се наричаше общество.
Мислеше за Джоузеф Линц, един човек, който непрекъснато задаваше въпроси и превръщаше всеки разговор в урок по философия. Натикан в личната си кутийка, с идентичност, блокирана отвсякъде, с минало, превърнато в мистерия по необходимост… Джоузеф Линц, агресивно яростен, когато го притиснат в ъгъла, вероятно клинично луд, обезумял от… какво? От спомени? Или от липсата им? От вродения садизъм на хората около него?
Когато се измъкна от банята, компактният диск на Еди Харис бе на последната песен. Облече се за вечерята при Пейшънс. Преди това обаче трябваше да се отбие на няколко места: в болницата, за да види Сами, а после — в Торфихен на съвещание.
— Я гледай! Цялата банда е вече тук — заяви той с влизането си в офиса на отдел „Убийства“.
Около единственото голямо бюро седяха Дейвидсън, Клейвърхаус, Ормистън и Сайобан Кларк и пиеха кафе от еднакви чаши. Ребус примъкна свободен стол към бюрото и също седна.
— Разказа ли им го, Шъг?
Дейвидсън кимна.
— Как стоят нещата с магазина?
— Още не съм заровил навътре — отговори Дейвидсън. — Последният собственик е фалирал и магазинът е бил затворен повече от половин година. После неочаквано го отварят с ново ръководство — при това с такива цени, че местните хора забравят за наличието на други магазини.
— И заинтересуват и работниците във фабриката на Маклейн — добави Ребус. — Откога се играе тая игра?
— От пет седмици. Продават всичко с голямо намаление.
— Както виждате, липсва мотивът за печалба. — Ребус погледна насядалите около бюрото. Вече бе говорил с Клейвърхаус, сега информираха Кларк и Ормистън.
— А собствениците? — запита Кларк.
— В момента магазинът се управлява от двама младежи, Деклан Делейни и Кен Уилкинсън. Знаете ли откъде са?
— От Пейсли — обяви нетърпеливо Клейвърхаус.
— Което означава, че са част от бандата на Телфорд, така ли? — запита Ормистън.
— Не мога да кажа дали е точно така, но без съмнение са свързани с него. — Дейвидсън се изсекна шумно. — Разбира се, Дек и Кен не притежават магазина.
— Собственикът е Телфорд — обяви Ребус.
— Тоест Телфорд разработва губещ бизнес с цел набавяне на сведения — обобщи Клейвърхаус.
— Според мен не е само това — обади се Ребус. — Добра идея е да се вслушваш в клюките, докато сервираш сандвичи, и да търсиш зрънце в плявата, но какво ще спечелиш от това? Работниците едва ли коментират предимствата на различните охранителни системи, а още по-малко пък се сещат да дискутират как човек може да ги надлъже. Дек и Кен са общителни и бъбриви, отлично попадение за този вид работа — добра преценка от страна на Телфорд. Но започнат ли да задават твърде много въпроси, ще събудят нежелани подозрения.
— Какво търси тогава Телфорд? — запита пак Ормистън. Отговори му Сайобан Кларк:
— Къртица. Шпионин отвътре.
— Звучи логично — намеси се Дейвидсън. — Фабриката е добре защитена, но не е недостъпна. Всички знаем, че всяко нахлуване с взлом, където и да е, става много по-лесно при наличие на „наш човек“ в съответния обект.
— Какво ще правим? — запита Кларк.
— Ще преборим Телфорд с неговите оръжия — обясни Ребус.
— Той търси вътрешен човек, готов да му сътрудничи. Ние любезно ще му осигурим такъв.
— Имам среща с шефа на фабриката по-късно тая вечер — вмъкна Дейвидсън.
— Ще дойда с теб — обади се веднага Клейвърхаус: той винаги се стремеше да бъде в центъра на събитията.
— И така, вкарваме наш човек във фабриката — повтори Кларк, за да си доизясни нещата. — И той отваря големи уста в магазина, за да привлече внимание и да получи — евентуално — съблазнително предложение. И докато се разиграва тоя театър, ние стискаме палци и се молим Телфорд да обърне
