Ребус се замисли.
— Това би могло да обясни телефонното обаждане до офиса на Телфорд. Но не вярвам Телфорд да е толкова безумен, че да говори за бизнес от офиса си. Освен това агенцията му за този вид услуги се управлява от друг адрес.
— Факт е обаче, че Линц се е обаждал точно там.
— А всички отричат.
— Персоналът на агенцията за компаньонки би могъл да е съвсем невинен. Господинът не желае да обядва сам и наема компания. А после — целувка по бузата, отделни таксита… — Хоган въздъхна безпомощно. — Въртя се в кръг.
— Познато чувство, Боби.
Вдигнаха глави към прозорците на втория етаж. Видяха Колхун на един от тях с кърпичка, притисната към лицето.
— Хайде да го оставим да се поти на спокойствие — предложи Хоган и отключи колата.
— Как се разбирате с Абърнети?
— Не ме безпокои много. — Хоган избегна погледа му.
— Замина ли си? — упорстваше тоя инат Ребус. Хоган се наместваше зад волана.
— Да. До скоро виждане, Джон.
Ребус остана на тротоара, смръщил лице. Изчака, докато колата на Хоган изчезна зад ъгъла, върна се и отново изкачи познатите вече стъпала.
Офисът на Колхун беше отворен, възрастният човек седеше зад бюрото си. Ребус мълчаливо седна срещу него.
— Бях болен — наруши мълчанието Колхун.
— Не, криехте се — коригира го Ребус. Колхун заклати глава. — Вие сте им казал къде е Кандис. — Старецът продължаваше да клати глава. — После сте се уплашил и те са ви скрили. Може би в някоя стая над казиното. — Ребус замълча. — Как се справям досега?
— Без коментари — изграчи Колхун.
— Да продължавам ли?
— Ако не ме оставите на мира, ще повикам адвоката си!
— Всеизвестния Чарлс Гроул, нали? — Ребус се усмихна. — Възможно е да са ви обучавали през последните няколко дни какво да говорите и как да се държите с мен, но каквото и да правят, не могат да променят извършеното от вас. — Ребус се изправи. — От самото начало сте знаел коя е тя, нали? Затова бяхте толкова нервен. Откъде знаехте коя е тя, доктор Колхун? Как така сте толкова близък с вонящо нищожество като Томи Телфорд? — Колхун сграбчи телефона с разтреперани ръце и направи няколко несполучливи опита да набере някакъв номер. — Спокойно, отивам си. Но пак ще говорим. И този път вие ще говорите, не аз. Ще говорите, защото сте страхливец, доктор Колхун. А страхливците рано или късно пропяват.
23.
Клейвърхаус довършваше телефонен разговор в офиса на отдела за криминални разследвания във Фетс на фона на кънтри музика. Ормистън и Кларк не се виждаха никъде.
— Извикаха ги по телефона — поясни Клейвърхаус, поставяйки слушалката на място.
— Има ли някакъв напредък по нападението с нож?
— Ти как смяташ?
— Смятам, че трябва да знаете нещо. — Ребус седна на бюрото на Сайобан Кларк и отдели няколко секунди да се възхити на съвършения ред и чистота на плота му. Изтегли едно чекмедже: и то бе демонстрация на същото. Кларк умееше да разделя живота си на строго определени части. — Джейк Таравич е в града със страхотната си бяла лимузина, която се набива в очи от километри. — Ребус направи преднамерена пауза. — Довел е и Кандис.
— Какви ги върши тук?
— Заради шоуто.
— Какво шоу?
— Кафърти и Телфорд, петнайсет рунда без ръкавици и рефер. — Ребус се наклони напред, опря длани върху бюрото. — Смятам още, че се сещам за крайната цел.
Ребус се върна вкъщи и веднага се обади на Пейшънс, за да я предупреди, че ще закъснее.
— Колко? — запита тя.
— Колко мога да закъснея, без да проваля срещата ни?
Тя се замисли за миг.
— До девет и половина.
— В девет и половина съм при теб.
Провери телефонния си секретар. Давид Леви го осведомяваше, че може да се свърже с него вкъщи.
— Къде бяхте, по дяволите? — нападна го Ребус, когато госпожица Леви го прехвърли на баща си.
— Имах работа някъде.
— Знаете, че дъщеря ви ще се безпокои. Трябваше поне да й се обадите.
— Тези съвети безплатни ли са?
— Таксата ми се анулира, ако ми отговорите на няколко въпроса. Знаете ли, че Линц е мъртъв?
— Чух го.
— Къде бяхте тогава?
— Казах вече, имах работа… Инспекторе, заподозрян ли съм?
— В интерес на истината, не разполагаме с друг заподозрян.
Леви се изсмя дрезгаво.
— Пълна безсмислица! Аз не съм… — не можа да произнесе думата. Ребус предположи, че дъщеря му е наблизо. — Ако обичате, задръжте линията за момент. — Настъпи пауза: Леви вероятно изкарваше дъщеря си от стаята. Заговори отново, по-ниско: — Инспекторе, настоявам да се запише в доклада по случая колко бях вбесен, когато чух новината. Няма да обсъждам сега дали е възтържествувала справедливостта или не, но знам, че историята пак бе измамена!
— Защото не се стигна до процес, така ли?
— Разбира се! Но също и заради Пътя на плъховете. Смъртта на всеки заподозрян намалява шансовете ни да докажем наличието му навремето. Линц не е първият. Един загина при съмнителна автомобилна катастрофа — спирачките му отказват. Друг пада през прозорец от висок етаж. В списъка ни фигурират още две очевидни самоубийства — но дали наистина са такива? — и шест случая на уж естествена смърт.
— Ще ми дадете ли възможност да се запозная изцяло с теорията на конспирацията, за която говорим?
— Инспекторе, аз не се шегувам.
— А аз не се смея, както чувате. Какво ще кажете за себе си, господин Леви? Кога напуснахте Единбург?
— Преди смъртта на Линц.
— Срещнахте ли се? — Ребус знаеше, че се бяха срещали, но го пробваше дали ще излъже.
Леви замълча за момент.
— Не беше среща, а директна конфронтация.
— Само веднъж ли?
— Три пъти. Нямаше желание да говори за себе си, но това не ме спря.
— А разговорът по телефона?
Нова пауза.
— Какъв разговор?
— В „Роксбъро“.
— Съжалявам, че не го записах за поколенията! Ярост, инспекторе. Ярост, облечена в мръсен език. Сигурен съм, че беше луд.
