с определен брой заключени касети. Складът беше снабден с инфрачервени детектори и датчици за засичане на движещи се обекти. След пет минути само Ребус разбра точно защо Томи Телфорд се интересува от това място тук. Включил бе в плана си и Якудза или защото се нуждаеше от помощта им (малко вероятно), или за да се самоизтъкне.
— За какво става въпрос, Джон? — запита Дейвидсън в колата.
— Струва ми се, че Телфорд обмисля нападение.
Дейвидсън изсумтя.
— Ще се провали. Както ти сам забеляза, фабриката е като укрепена крепост.
— Въпрос на престиж, приятелю. Ако съумее да отвлече наркотиците оттук, ще направи име в престъпния свят, ще стане герой. Кафърти ще се превърне в обикновена дрипа. — Същото важеше и за пожарите днес: те не бяха само съобщение за Кафърти, а и нещо като тържествено „Добре дошъл“ за господин Розовия с добавката „Погледни на какво съм способен“.
— Няма начин да влезе — настояваше Дейвидсън. — О, я виж! Страхотна евтиния. — Вниманието му бе отклонено от обяви за намалени цени, лепнати на витрината на ъгловия магазин. И Ребус се зачете: цигари почти на половин цена, евтини сандвичи и топли рула с пълнеж, а в добавка — сутрешни вестници с пет пенса по-малко! — Конкуренцията тук трябва да е убийствена — изкоментира Дейвидсън. — Какво ще кажеш за едно руло?
Ребус следеше с поглед работниците, които се точеха през портала на фабриката — вероятно в следобедна почивка. Те пресичаха улицата и влизаха в магазинчето, броейки дребни монети.
— Да — отговори той спокойно, — защо не?
Магазинчето бе наблъскано с клиенти. Дейвидсън се нареди на опашката, докато Ребус запрелиства вестниците и списанията, подредени на станока. Хората си разменяха шеги и клюки. Обслужваха ги доста неловко двама младежи, опитващи се да прикрият несръчността си с плоски шегички.
— Какъв пълнеж искаш, Джон? Бекон?
— Нека да е бекон — съгласи се Ребус. Спомни си, че не беше обядвал и добави: — Направи ги две.
Двете рула с беконов пълнеж излязоха точно една лира. Ядоха в колата.
— Обикновено целта на магазин като този — обади се Ребус — е да осигури една-две търсени стоки. — Дейвидсън кимна с пълни уста. — Но тоя тук е като базар за разпродажба. — Ребус бе спрял да яде, просто седеше там, вгледан с невиждащ поглед в пространството. — Моля те, направи и на двама ни услуга: разрови нещата около магазина, установи кой е собственикът, кои са ония двамата зад плота.
И Дейвидсън вече не дъвчеше с предишния апетит.
— Смяташ ли, че…
— Просто провери нещата — ще го направиш, нали?
22.
Върна се на бюрото си в Сейнт Ленард точно навреме: телефонът му звънеше призивно. На връщане бе мислил почти непрекъснато за Кандис. Седна, изпи две глътки кафе и едва тогава вдигна телефона.
— Инспектор Ребус.
— Какво, по дяволите, смята да прави онова дребно лайно? — зарева в ухото му гласът на Големия Гер Кафърти.
— Къде си?
— Къде смяташ, че съм?
— Май се обаждаш от мобифон.
— Нямаш представа какви неща се разхождат из „Барлини“. Сега ще ми кажеш ли какво става там, при вас?
— Чул си новината тогава.
— Копелето е подпалило къщата ми! Дома ми! Да не мислиш, че ще му се размине?!
— Чакай малко. Смятам, че съм намерил начин да стигна до него.
Кафърти се поуспокои.
— Казвай.
— Все още е рано. Искам да…
— И всичките ми таксита! — отпусна пак гърло Кафърти. — Тоя дребен лайнар!
— Мисли: каква реакция очаква той от теб сега? Това е въпросът от съществено значение. Повече от ясно е, че очаква моментален удар обратно.
— И ще си го получи!
— Подготвен е за него. Няма ли да е по-добре да го издебнеш и да удариш неочаквано?
— Това дребно копеле е нащрек, откакто са го вдигнали от люлката!
— Искаш ли да знаеш защо го е направил?
Яростта на Кафърти поутихна за миг.
— Защо?
— Защото смята, че ти си убил Мацумото в автомобилна катастрофа.
— Кого?
— Опитваше се да върти бизнес с него. Извършителят, който и да е той, направи всичко възможно да насочи вниманието към мен: външно изглежда като че ли аз съм бил зад кормилото на колата, предизвикала катастрофата.
— Нямам нищо общо с тая помия.
— Опитай се да убедиш Телфорд в това. Той е уверен, че съм го направил по твоя поръчка.
— И двамата знаем, че не е така.
— Правилно. Ние знаем, че някой ме е вкарал целенасочено в клопка, за да ме извади от играта.
— Какво беше името на оня, мъртвия?
— Мацумото.
— Японско име, нали?
В този момент Ребус съжали, че не може да гледа Кафърти в очите. Но дори и така да беше, пак едва ли би разчел мислите на старият хитрец.
— Японец е — съгласи се Ребус.
— Какви тогава ги бърка с Телфорд?
— Май интелигентността ти е хванала плесен.
Настъпи благодатна тишина.
— Нещо за дъщеря ти…
Ребус се смръзна.
— Какво?
— Магазин за стоки от втора ръка в Порти. — Имаше предвид Портобело. — Собственикът е купил нещо от някого. Включително касети с оперна музика и Рой Орбисън. Странно съчетание — направило е впечатление.
Ребус неволно стисна слушалката.
— Кой магазин? Описание на продавача?
В ухото му прозвуча кратък студен смях.
— Работим върху това, Сламенко, просто остави нещата на нас. А сега да се върнем на японеца — слушам те.
— Знаеш, че съм се наел да изкарам Телфорд от играта. Така се споразумяхме.
— Все още не съм видял никакво действие.
— Работя по въпроса!
— Искам да чуя нещо за японеца.
Ребус замълча.
— Как е Саманта? — запита внезапно Кафърти. — Така се казва, нали?
— Тя е…
— Защото изглежда като че ли аз изпълнявам моята част от пазарлъка, докато ти…
