бяха леко разфокусирани и замъглени. После Таравич и Телфорд се обърнаха като по команда към „Рейндж Роувъра“ и се втренчиха в Ребус.
— Разходката приключи, инспекторе — обяви Хубавецът, напомняйки му, че е време да освободи колата. И той слезе, без да снема поглед от Кандис. Но тя дори не погледна към него: гушеше се в Розовия, отпуснала глава на гърдите му. Той продължаваше да я опипва отзад и роклята й ритмично се вдигаше и смъкваше. Таравич бе впил нагъл поглед в Ребус, лицето му бе изкривено в цинична гримаса. Ребус закрачи към тях, Кандис най-сетне го зърна и в очите й запърха страх.
— Инспекторе — обади се мазно Таравич, — радвам се на новата ни среща. Идваш да освободиш невинната девойка от змея, познах ли?
Ребус не му обърна внимание.
— Ела, Кандис. — Протегна леко потрепваща ръка към нея. Тя го погледна и поклати бавно глава.
— Защо? — запита тя и Таравич я възнагради с целувка.
— Беше отвлечена. Имаш всички основания да подадеш жалба.
Таравич се изсмя и я поведе към входа.
— Кандис. — Ребус хвана ръката й, но тя я издърпа и последва повелителя си в заведението.
Двама от трепачите на Телфорд блокираха входа.
— Хайде, Ребус, без евтин героизъм — подхвърли Хубавецът зад гърба му и го подмина.
Ребус се върна в полицейското управление на Сейнт Ленард и първата му работа бе да занесе храна и вестници на Нед Фарлоу, а после полицейска кола го откара до Торфихен. Потърси детектив-инспектор Шъг Дейвидсън и го намери в офиса на отдел „Убийства“ — изглеждаше скапан от умора и безсилен гняв.
— Някой подпали пиаца за таксита — съобщи му той.
— Имаш ли представа кой?
— Собственост е на Джак Скалоу. — Изгледа го подозрително с присвити очи. — Май се опитваш да ми кажеш нещо, а?
— Кой е истинският собственик на пиацата?
— Не задавай излишни въпроси.
— Само още един: кой се опитва да измести Кафърти насила?
— Носят се разни приказки…
Ребус се облегна на бюрото му.
— Томи Телфорд започва открита война и тепърва кърви ще се леят — освен ако го спрем.
— Ние ли?
— Искам да ме откараш на едно място — обяви Ребус.
Шъг Дейвидсън беше щастливо женен за разбираща жена и имаше деца, които го виждаха много по- рядко, отколкото заслужаваха. Миналата година удари джакпот: спечели четиридесет хиляди долара от лотарията и организира щедра разпивка в управлението, а остатъка внесе на банкова сметка.
Ребус не работеше с него за пръв път. Дейвидсън бе старателно ченге, но му липсваше достатъчно въображение, за да стане наистина добър. Сега едва си пробиваха път към мястото на пожара. Ребус го помоли да спре на около два километра от местопроизшествието.
— Какво има? — запита Дейвидсън.
— Точно това чакам да ми кажеш. — Ребус гледаше втренчено тухлената сграда, към която Томи Телфорд бе проявил такъв голям интерес.
— Фабриката на Маклейн — обясни веднага Дейвидсън.
— Но що за чудо е тя?
Дейвидсън се усмихна.
— Наистина ли не знаеш? — Отвори колата и го подкани да слезе. — Следвай ме, ако искаш да разбереш.
На портала провериха старателно личните им карти. Ребус отбеляза повишените мерки за сигурност: видеокамери, монтирани на ъглите на сградата, наблюдаваха обширно пространство и засичаха всяко движение в границите му. Охраната на портала проведе кратък телефонен разговор и скоро при тях дойде придружител с бяла престилка. Прикрепиха картончета за посетители към саката си и обиколката на фабриката започна.
— Не идвам за пръв път тук — довери му се Дейвидсън. — Ако искаш мнението ми, по-добре е това място да се държи в тайна от обществеността.
Изкачваха стъпала, крачеха по безкрайни коридори. Навсякъде се сблъскваха със засилена охрана: охранители ги проверяваха и отключваха врати, камери отбелязваха всяка тяхна стъпка. Ребус бе истински озадачен: отвън сградата изглеждаше толкова обикновена. А и нищо по-особено не се случваше.
— Къде се намираме, във Форт Нокс или какво? — промърмори той впечатлен. В този момент водачът им подаде бели манти, всички влязоха в някаква лаборатория и Ребус постепенно схвана същността на нещата.
Пред лабораторните плотове работеха хора, изследваха епруветки с различно съдържание, записваха си нещо. Тук имаше сложни, странни на вид апарати, но въпреки това помещението наподобяваше училищна лаборатория в по-голям мащаб.
— Добре дошъл в най-голямата фабрика за наркотици в света — обяви тържествено Дейвидсън.
Което не беше съвсем точно: това тук бе само най-голямата легална фабрика за хероин и кокаин в света.
— Лицензирани сме от правителството — обясни водачът им. — През 1961 година се постигна международно споразумение, според което на всяка страна в света се разрешава наличието само на един производител на наркотици и ние сме този единствен производител за Великобритания.
— Какво произвеждате? — запита смаян Ребус, оглеждайки дългата редица заключени хладилници.
— Разни неща: метадон за пристрастените към хероин, успокоителни лекарства за раждащи жени. Опиати за облекчаване страданията на болните от рак и кокаин за медицински процедури. Компанията започва дейността си по време на кралица Виктория: произвеждали са лауданум, опиева тинктура.
— А днес?
— Годишното ни производство е около осемдесет тона опиати — обяви гордо водачът им. — Както и около тон чист кокаин.
Ребус потри замислено чело.
— Сега разбирам нуждата от сериозна охрана.
Водачът им се усмихна.
— Охраната ни е изключително добра.
— Никакви опити за влизане с взлом досега, така ли?
— Няколко пъти, нищо особено — справихме се сами.
„Може би — мислеше Ребус, — но не сте имали работа с Томи Телфорд и Якудза… поне все още.“
Ребус закрачи бавно из лабораторията, усмихна се и кимна на някаква жена, която като че ли просто стоеше там, без да върши нищо.
— Каква е тази? — запита той придружителя.
— Медицинската ни сестра. Дежурна резерва е.
— Защо?
Водачът кимна към човек, зает с един от апаратите.
— Изработва много силен наркотик, еторфин. Сестрата разполага с антидот — в случай на авария.
— За какво се използва?
— За обезвреждане на носорози.
Кокаинът се произвеждаше от листа на кока, доставени от Перу. Опиумът идваше от плантации в Тасмания и Австралия. Чистият хероин и кокаин се съхраняваха в трезор — всяка лаборатория разполагаше
