— Аз го тикнах в затвора.
— И не спря да се срещаш с него по всяко време на денонощието.
— Не съм убил Мацумото.
Телфорд го погледна и не беше трудно да се отгатне, че едва сдържаше желанието да го удари.
— Знаеш, че не съм го направил — продължаваше да упорства Ребус.
— Какво искаш да кажеш?
— Защото ти го направи и искаш аз да… — навърташе Ребус.
В следващия миг ръцете на Телфорд се сключиха около врата му. Ребус го отхвърли с просто свиване на раменете, опита се да го закове върху седалката — невъзможен подвиг при движеща се кола. Хубавецът удари спирачки, излезе и измъкна Ребус на тротоара. Телфорд ги последва с кръвясали от ярост очи.
— Няма да разреша да ми лепнеш и това! — ревеше той. Колите намаляваха скорост, през стъклата им надничаха любопитни физиономии, пешеходците предвидливо пресичаха забързано на другия тротоар.
— Но кой тогава? — Гласът на Ребус трепна озадачено.
— Кафърти! — съскаше Телфорд. — Двамата с Кафърти! Опитвате се да ме вкарате в капан!
— Повтарям: не съм аз.
— Шефе — гърчеше се до тях Хубавецът, — да сменим сцената, а? — Откритото любопитство на хората наоколо явно го изнервяше. Телфорд схвана болката му и поотпусна рамене.
— Влизай в колата! — озъби се той на Ребус. Ребус не помръдна, вторачен в него. — Всичко е наред — влизай. Само ще ти покажа някои неща.
И Ребус, най-налудничавото ченге в света, се подчини отново.
Известно време в колата царуваше тишина: Телфорд наместваше превръзката на ръката си, пострадала по време на тротоарната битка.
— Не смятам, че Кафърти иска война — обади се Ребус.
— Защо си толкова сигурен?
„Защото сключих сделка с него — не той, а аз ще те вкарам в панделата!“
Движеха се на запад. Ребус се опитваше да не мисли за възможните крайни цели на пътуването.
— Бил си в армията, нали? — запита внезапно Телфорд. Ребус кимна. — Парашутно-десантни части, после в специалните части. Без участие в акции — само обучение. — „Добре е информиран!“ — помисли Ребус.
— И накрая реши да станеш ченге — уточни Телфорд, изглади сакото си и провери възела на връзката: беше се успокоил напълно. — Работата е там, че в структури като армията и полицията човек трябва да се подчинява на заповеди. Чух, че не си много добър в това отношение. Няма да останеш дълго на тая работа — системата ще те изплюе. — Погледна през прозореца. — Какви са плановете на Кафърти?
— Нямам представа.
— Защо следеше Мацумото?
— Защото се връзваше с теб.
— Отделът за криминални разследвания се отказа от наблюдението. — Ребус замълча. — Но ти нямаш спирачка. — Обърна се рязко към него. — Защо?
— Защото се опита да убиеш дъщеря ми.
Телфорд се втренчи в него.
— Това ли е причината?
— Нед Фарлоу й е приятел. Затова се опита да те ослепи.
Телфорд сподави изпълнен с невяра невесел смях и заклати глава.
— Нямам нищо общо с дъщеря ти. Къде е причината?
— Да стигнеш до мен. Тя ми помогна с Кандис.
Телфорд се замисли.
— Добре, разбирам защо мислиш така. Не вярвам, че думата ми ще тежи пред теб, но заявявам все пак, че не знам абсолютно нищо за дъщеря ти. — Замълча и настъпилата относителна тишина в колата се наруши от вой на сирени някъде наблизо. — Заради това ли отиде при Кафърти?
Ребус не го удостои с отговор, Телфорд прие мълчанието му като потвърждение на подозренията си и се усмихна.
— Спри — нареди той и Хубавецът изпълни заповедта, а и пътят пред тях бе блокиран — полицаи отклоняваха движението по страничните улички. Ребус си даде сметка, че от известно време усеща силна миризма на дим. До този момент жилищните блокове скриваха пожара от него, но сега вече го видя. Той свирепстваше на мястото, където Кафърти държеше такситата си. Бараката-офис бе превърната в пепел. Сервизната работилница отзад бе на път да загуби покрива си от гофрирана ламарина. Редица таксита горяха весело.
— Бихме могли да продаваме билети — подхвърли Хубавецът. Телфорд откъсна поглед от зрелището и се обърна към Ребус.
— Пожарната доста ще се изпоти. Два от офисите на Кафърти горят едновременно — погледна небрежно часовника си — в момента, както и хубавата му къща. Не се безпокой, изчакахме, докато жена му излезе да пазарува. На хората му бе предявен ултиматум: или напускат града, или ще хранят лешоядите. — Той сви рамене. За мен няма значение какво ще изберат. Осведоми Кафърти: за него повече няма място в Единбург!
Ребус навлажни устни.
— Току-що заяви, че те обвинявам погрешно за дъщеря си. А ако ти грешиш за Кафърти?
— Защо не се събудиш? Нападението при „Меган“, после Дани Симпсън. Кафърти го кара с дърварската секира.
— Дани обвини ли директно хората на Кафърти?
— Той знае, каквото знам и аз. — Тупна леко Хубавеца по рамото. — Обратно в базата. — После погледна Ребус. — Имам още едно малко съобщение за Кафърти, което искам да отнесеш в „Барлини“. Ето какво заявих на хората му: всеки от тях да напусне града до полунощ — не вземам пленници. Смятам, че бях достатъчно почтен и ясен. — Той се отпусна назад, видимо много доволен от себе си. — След петнайсетина минути имам делова среща и ще трябва да те откарам до „Флинт Стрийт“, съжалявам.
— С босовете на Мацумото, нали?
— Ако искат „Пойнтигам“, ще трябва да преговарят с мен. — Погледна Ребус. — Това важи и за теб. Мисли логично: кой би те искал бесен срещу мен? Кафърти! Блъска дъщеря ти, после и Мацумото. Премисли нещата и пак ще говорим.
Замълчаха. Ребус наруши паузата след две минути.
— Познаваш ли Джоузеф Линц?
— Боби Хоган го спомена.
— Говорил е по телефона с офиса ти на „Флинт Стрийт“.
Телфорд сви рамене.
— Ще повторя отговора, който дадох на Хоган. Може да е сбъркал номера. Но каквото и да е, не съм говорил с никакъв бивш нацист.
— Не ползваш само ти този офис. — Ребус улови в огледалото погледа на Хубавеца и се обърна към него. — Ти какво ще кажеш?
— Чувам това име за пръв път.
На „Флинт Стрийт“ беше паркирана кола — огромна бяла лимузина с тъмни стъкла. Над багажника имаше телевизионна антена, а тасовете бяха боядисани в розово.
— Мили Боже! — възкликна Телфорд. — Погледни му само най-новата играчка! — Той забрави напълно Ребус, излезе от колата и се отправи към мъжа, който се измъкваше от задната врата на лимузината. Бял костюм, панамена шапка, дебела пура и яркочервена риза от мек плат с индийски десен. Но въпреки това погледът неволно се вторачваше в белязаното лице и очилата със сини стъкла. Телфорд коментираше облеклото, колата, дързостта му и Розовият се разтапяше от удоволствие. Той обгърна раменете на Телфорд и го поведе към пищно украсения вход на заведението. Но се спря за миг, щракна с пръсти, обърна се към лимузината и протегна ръка.
От нея сега се измъкваше жена. Къса черна рокля, скъпи черни чорапогащи, пухкаво кожено палто. Таравич прокара собственически ръка по гърба й, Телфорд я целуна по врата. Тя се усмихваше, очите й
