в още едно от безцелните си нощни пътешествия. Отиде в болницата и седна до леглото на Сами. Вдигна ръката й, постави я на лицето си и замря така.
По някое време влезе една от сестрите на смяна и го запита има ли нужда от нещо. Попита я дали случайно не би могла да му услужи с таблетка парацетамол.
— В болница сме, господине — напомни му тя с усмивка. — Ще се опитам да ви помогна.
21.
В десет часа Ребус трябваше да се яви за нов „разговор“ в Сейнт Ленард и когато пейджърът му изпищя в осем и петнайсет, реши, че го привикват оттам. Оказа се обаче, че трябва да позвъни на моргата в Каугейт. Свързаха го веднага с доктор Кърт.
— Май улучих джакпота — съобщи му Кърт.
— Да разбирам ли, че започваш работа върху Мацумото?
— Наказание за греховете ми. Джон, относно ония празни приказки. Празни са, нали?
— Не съм го убил.
— Радвам се да го чуя. — Кърт като че ли търсеше думи. — Има някои проблеми от етичен характер, разбира се, така че няма как да предложа директно да прескочиш насам.
— Има нещо, което искаш да видя, така ли?
— Не мога да го кажа точна така. — Кърт се изкашля ненужно. — Но ако случайно се окажеш тук… а по това време сутрин няма хора.
— Тръгвам.
От моргата го деляха само десет минути бърз ход. Кърт го чакаше във фоайето.
Стените на помещението бяха облицовани с бели плочки, облени с ярка светлина, отразяваща се в неръждаемата стомана на пособията там. Два от плотовете за дисекция бяха празни, на третия беше проснато голото тяло на Мацумото. Ребус се приближи и замря, стреснат от гледката.
Татуировки.
И не само някакъв си жалък гайдар в шотландска носия върху ръка на моряк. Тези тук бяха произведения на изкуството и се разстилаха по целия торс на мъртвия. Розови и червени пламъци изригваха от свирепо разтворена паст на зелен люспест дракон, който покриваше рамото и се спускаше надолу към китката. Задните му крака стигаха до врата, предните се опираха на гърдите, а около него се носеха по- малки дракони на фона на планината Фуджи и отражението й във вода. Имаше още множество йероглифи и маскиран шампион по кендо. Кърт надяна гумени ръкавици и подкани Ребус да последва примера му. Обърнаха тялото и пред очите им се разкри галерията на гърба: маскиран артист и въоръжен до зъби боец; няколко цветя в характерен японски стил. Двамата мъже стояха като истукани, хипнотизирани от гледката пред очите им.
— Зашеметяващо, нали? — обади се Кърт.
— Феноменално.
— Ходил съм няколко пъти в Япония, чел съм доклади на разни конференции.
— Можеш ли да кажеш нещо за това тук?
— Отчасти. Работата е там, че татуировките — особено в такъв мащаб — обикновено са доказателство за принадлежност към някоя гангстерска група.
— Да не би да имаш предвид Триадата?
— Японското название е Якудза. Погледни тук. — Кърт вдигна лявата ръка на трупа. Кутрето беше отрязано при първата става: остатъкът от пръста бе покрит с грубо зараснала кожа.
— Наказание за провал, нали? — запита Ребус. Думата Якудза подскачаше из главата му като гумена топка между четири бетонни стени. — От време на време се намира причина да се отреже по някой и друг пръст.
— Има нещо такова — съгласи се Кърт. — Реших, че няма да е лошо да хвърлиш един поглед.
Ребус кимна, втренчен в трупа.
— Нещо друго?
— Още не съм го започнал. На пръв поглед всичко изглежда напълно стандартно: следи от сблъсък с движещо се превозно средство. Счупени ребра, фрактури по ръцете и краката. — Ребус забеляза неприлично бяла кост, прерязала мускулите и кожата на един от прасците. — Много вътрешни разкъсвания. Вероятно шокът го е довършил. — Кърт се замисли. — Трябва да известя професор Гейтс. Сигурно никога не е виждал такова чудо.
— Може ли да използвам телефона? — запита Ребус.
Имаше една жена, която вероятно знаеше доста за Якудза — житейската й цел, изглежда, бе трупане на сведения за гангстерските банди по света. Набра телефона на Мириам Кенуърти от Нюкасъл.
— Татуировки и липсващи пръсти, така ли? — запита тя.
— Бинго.
— Якудза.
— Липсва само горната част на кутрето. Наказание за отклонение от правилата, прав ли съм?
— Не съвсем. Те си го правят сами: начин да изразят съжаление за сторена грешка. Не съм много сигурна дали знам достатъчно за този техен обичай. — В телефонната слушалка зашумоля хартия. — Ровя из бележките си — поясни тя.
— Какви бележки?
— Когато свързвах бандите по света, различните култури и вярвания, наложи се да направя задълбочено изследване — възможно е да съм отбелязала нещо характерно за Якудза. Да ти се обадя по- късно?
— Колко по-късно?
— Пет минути.
Ребус й даде номера на телефона на Кърт, после седна и зачака. Кабинетът на доктора нямаше вид на офис: по-скоро наподобяваше шкаф, в който може да се влиза. Върху бюрото му бяха струпани папки, а от върха на купчината го гледаше надменно диктофон и нова кутия ленти. Смърдеше на цигари и застоял въздух. По стените бяха закрепени графици за съвещания, пощенски картички, две репродукции в рамки. Обикновена работна дупка: Кърт прекарваше по-голяма част от времето си другаде.
Ребус извади визитката на Колхун и пробва домашния и служебния му телефон. Според секретарката той все още боледуваше.
Може би, но изглежда беше достатъчно здрав, за да се разведрява в едно от казината на Телфорд. Едва ли е съвпадение.
Кенуърти бе чисто злато.
— Якудза е, няма грешка — потвърди тя. — Деветдесет хиляди членове, разделени на две хиляди и петстотин групировки. Безмилостни, но в същото време високоинтелигентни и изтънчени. Пирамидална структура, почти недостъпна за аутсайдери — нещо като тайно общество. Дори имат средно управленско ниво, наречено Сокайя.
Ръката на Ребус бягаше по белия лист, запълваше го бързо с безценната информация.
— Как се пише последното?
Тя издиктува думата по букви.
— В Япония притежават тъй наречените гостни „пачинко“ — нещо като комарджийски зали — и имат пръст в по-голяма част от другите нелегални, но сладки дейности.
— Освен ако не ги изрежат оттам. А извън Япония?
— Записала съм, че вкарват в Япония скъпи уникати за продажба на черния пазар там, както и откраднати произведения на изкуството, които предлагат на богати купувачи.
— Спри за малко. Спомена, че Таравич е започнал с контрабанда на икони от Русия, нали?
— Искаш да кажеш, че надушваш връзка с Якудза?
— Томи Телфорд ги разкарваше насам-натам. Има един склад тук, в който като че ли всички са се
