метра от мястото на произшествието, стъпила на тротоара с предните колела. Там е била изоставена с отворена врата откъм шофьора.
Марка: „Сааб“-900, добре известна на половината полиция на Лодиан и Бръдърс.
Вътре колата воняла на уиски, върху мястото на пътника отпред се търкаляла капачката от бутилката. Но от нея и шофьора нямало и следа. Само колата и на около двеста метра от нея — трупът на японския бизнесмен.
Нямаше свидетели и нищо чудно: странична улица посред нощ. „Добре изпипано“ — помисли Ребус.
— Той не мина по тая улица на отиване към казиното — каза той на глас. — Темплър стоеше до него с отпуснати рамене и с ръце в джобовете на палтото си: студено й беше.
— Е, и?
— Защо е минал оттук? Не е логично, така удължава пътя си.
— Може би е искал да разгледа нощен Единбург — подхвърли Прайд.
— Какви са предположенията за времето на произшествието? — запита Ребус.
Темплър се поколеба.
— Има известен допуск за грешка.
— Виж какво, Джил, знам, рискуваш много. Не трябваше да ме довеждаш тук, нямаш право да отговаряш на въпросите на заподозрян номер едно. — Ясно му беше колко много можеше да изгуби Темплър: в Шотландия имаше над двеста главни инспектори мъже и само пет главни инспектори жени. Много я следяха под лупа, много чакаха провала й. Вдигна безпомощно ръце. — Нима ще оставя колата си почти до трупа на блъснатия дори и да съм пиян?
— Възможно е да не си разбрал, че си ударил някого. Чуваш тъп удар, загубваш контрол, качваш колата на тротоара и някакъв инстинкт за самосъхранение ти прошепва, че е време да продължиш пеша.
— Работата е там, че не съм пил от дни. Оставих колата до „Флинт Стрийт“. Взели са я оттам. Има ли следи от насилие по нея?
Темплър замълча.
— Не, разбира се! — отговори си Ребус сам. — Професионалистите не оставят следи. Но не е възможно да запалят двигателя с поглед. Ето къде трябва да търсите.
Колата беше откарана на буксир. Сутринта криминалистите от лабораторията ще плъзнат по нея като мравки по бучка захар.
Ребус се изсмя невесело, поклати глава.
— Страхотно, нали? Направо великолепно! Първо удрят Сами и го правят така, че да изглежда като пътно произшествие, сега пък се опитват да ме заковат за същото! Гениално, няма що!
— Кои са „те“?
— Телфорд и хората му.
— Не каза ли, че са сключвали някакви сделки с Мацумото?
— И той е като тях, Джил. Гангстери до един.
— Какво ще кажеш за Кафърти?
Ребус се намръщи.
— Какво за Кафърти?
— Има ти зъб от стари времена. По този начин с един удар убива два заека: забожда теб и удря по Телфорд.
— Смяташ ли наистина, че съм закован, забоден — или там както го казваш?
— Както виждаш, не те обвинявам поради липса на доказателства. — Тя замълча. — А и никой не би могъл да го стори на този етап. Каква работа имаше Мацумото с Телфорд?
— Нещо във връзка с голф-клуб — поне на пръв поглед. Някакви японци искат да го закупят и Телфорд им разчиства пътя. — Неволно потрепери: трябваше да метне палто върху сакото си. Разтри механично горната част на ръката си: оттам бяха взели пробата, за да определят нивото на алкохола в кръвта му. — Ако се претърси хотелската стая на починалия, има шанс да се изрови нещо.
— Направихме го вече — обади се Прайд. — Нищо.
— Кой скапаняк изпратихте?
— Отидох лично — заяви Джил Темплър с леден глас. Ребус наведе извинително глава. Тя имаше за какво да се хване, логиката изискваше да го признае: Мацумото въртеше някакъв бизнес с Телфорд — жертвата бе свързана с Телфорд! Ребус се замисли. Двамата се бяха разделили любезно, Мацумото изглеждаше щастлив и спокоен в казиното. Нищо не подсказваше разрив между тях. Тогава защо? Какво печелеше Телфорд от смъртта на японеца?
Само едно: отърсва Ребус от гърба си.
Темплър беше споменала Кафърти. Способен ли беше Големия Гер на подобен ход? Какво печели? Урежда стари сметки с Ребус, създава главоболия на Телфорд, може би печели „Пойнтигам“ и японската сделка за себе си.
Постави на везните евентуалните печалби на Телфорд и Кафърти от случая „Мацумото“. Блюдото с Кафърти натежа рязко — направо удари в земята.
— Да се прибираме в управлението — наруши мълчанието Темплър. — На път съм да получа измръзване първа степен.
— Да се прибирам ли вкъщи?
— Още не сме свършили с тебе, Джон — отвърна тя, докато влизаше в колата. — Едва сме започнали.
Но в края на краищата го оставиха на мира. Още не бяха предявили обвинение. Все още им предстоеше доста работа. Но Ребус знаеше, че могат да скалъпят обвинение срещу него, стига да поискат. Следил беше Мацумото. Имаше за какво да отмъщава на Телфорд. Познаваха го, знаеха, че не му е чужд усетът към поетичната справедливост, материализирана в едно съобщение до Телфорд чрез прегазване на някого, свързан с него.
Джон Ребус пак беше солидно натикан в добър капан. Добре, дори елегантно построен. Везните внезапно се наклониха към Телфорд, по-изтънчения от двамата негодници.
Телфорд.
Ребус се отби при Фарлоу, преди да излезе от управлението. Буден беше.
— Докога ще стоя тук? — запита той.
— Колкото е възможно по-дълго.
— Как е Телфорд?
— Дребни изгаряния. Не очаквай да направи оплакване. Иска те на улицата.
— Пусни ме тогава.
— Нед, не се прави на голям умник. Ако се наложи, ние ще отправим обвинение. Нямаме нужда от Телфорд.
Фарлоу го погледна.
— Ще ме обвиниш ли?
— Видях всичко? Непредизвикано нападение срещу невинен.
Фарлоу изсумтя презрително, после се засмя.
— Каква ирония! Обвиняваш ме, за да ме запазиш. — Замълча. — И няма да мога да ходя при Сами, нали?
Ребус поклати глава.
— Не бях се сетил. — Фарлоу го погледна. — Истината е, че тогава изобщо не мислех. Просто го направх. Направих го и това е. А когато го направих, се почувствах… не намирам точната дума… блестящо — не, брилянтно. Направо страхотно!
— А после?
Фарлоу сви рамене.
— Какво „после“? То е само остатъкът от живота ми.
Ребус не се прибра вкъщи, знаеше, че няма да заспи. И тъй като нямаше кола, не можеше да се впусне
