— Не открих прозорче към душата му.
— Какво му каза?
— Представих му се.
— И той?
Тя кръстоса ръце на гърди.
— „Скъпа мадам, бихте ли била така добра да се изпарите?“
— Беше ли достатъчно добра?
— Да. Защото в този момент разбрах нещо съществено, което нямаше нищо общо с въпроса за истинската му самоличност. Нещо друго.
— Какво?
— Че е на края на силите си. — Тя кимаше замислено. — Стигнал беше предела. — Пак го погледна. — Усетих, че вече бе способен на всичко.
Наблюдението на „Флинт Стрийт“ се беше провеждало открито и тук беше проблемът. Нуждаеха се от операция под дълбоко прикритие. Ребус реши да пообиколи района.
Жилищният блок срещу кафенето на Телфорд и залата с игрите имаше само една врата. Заключена беше и Ребус натисна наслука един от звънците — на него беше изписано името Хедърингтън. Почака, после пак го натисна. В микрофона прозвуча глас на възрастна жена:
— Кой звъни?
— Госпожа Хедърингтън? Детектив-инспектор Ребус от отдела за борба с престъпността — отговарям за вашия район. Може ли да поговорим за охраната на блока? Наоколо станаха няколко кражби с взлом и жертвите са все възрастни хора.
— Какъв ужас! Бихте ли се качил при мен?
— На кой етаж?
— Първият.
Вратата забръмча и Ребус я отвори.
Госпожа Хедърингтън се оказа дребна и крехка на вид жена, но с ясни очи и сигурни движения. Тя го очакваше на прага на малък, добре поддържан апартамент. Всекидневната се отопляваше от електрическа печка с два реотана. Ребус се приближи до прозореца: „Царството на магията“ беше точно срещу него. Съвършено място за наблюдение. Престори се, че проверява прозорците.
— Изглеждат наред. Винаги ли са затворени така?
— Открехвам ги малко през лятото и когато ги мия. След това обаче винаги ги обезопасявам.
— Предупреждавам ви официално за нещо много важно и ви моля да не го забравяте. Идват разни хора, звънят, представят се за такива или онакива. В такива случаи винаги изисквайте личната им карта и не отваряйте, докато не сте сигурна с кого имате работа.
— Но как да го направя със заключена врата?
— Да си пускат личната карта в пощенската кутия.
— А вашата лична карта? Не сте ми я показал.
Ребус се усмихна.
— Правилно. — Показа й я. — Понякога човек не може да познае фалшификата. Ако не сте сигурна кой е насреща ви, не отключвайте вратата и повикайте полиция. — Огледа се. — Имате телефон, нали?
— В спалнята е.
— Има ли прозорци там?
— Да.
— Може ли да погледна?
И прозорецът на спалнята бе обърнат към „Флинт Стрийт“. Върху тоалетката бяха пръснати туристически брошури, а до вратата се бе кротнал малък куфар.
— Ще пътувате ли?
Ако апартаментът е празен, вероятно би могъл да прехвърли хората от екипа тук.
— О, само за няколко дни в края на седмицата.
— Но прекарани на някое интересно място, нали?
— В Холандия. Няма да видя цъфнали лалета, но какво от това? Винаги съм мечтала един ден да отида там. Е, налага се да летя от Инвърнес, неприятно е, но пък е по-евтино. Признавам, доста пътувах, откакто почина съпругът ми.
— Защо не ме вземете като придружител? — Ребус пак й се усмихна добросърдечно. — И този прозорец е наред. Ще огледам вратата, за да преценя дали има възможност за допълнителни ключалки. — Влязоха в тесния коридор.
— Тук сме големи късметлии — подхвърли тя. — Не е имало случай на влизане с взлом или каквото и да било от този сорт. — Нищо чудно, като се вземе предвид, че Томи Телфорд е собственикът. — А и този алармен бутон си върши работата. — Ребус се вторачи в стената до входната врата. Голям червен бутон. Забелязал го беше, но реши, че е за стълбищното осветление или нещо подобно. — Трябва да го натискам при всяко посещение, без значение чие.
— Натиснахте ли го, когато… — Ребус отвори вратата и се озова пред две яки горили.
— О, да — изчурулика госпожа Хедърингтън. — Винаги го правя.
Доста учтиви бяха, като се вземе предвид професията им на биячи. Ребус се легитимира и обясни защо е тук. Не забрави да ги попита кои са и те го информираха, че са „представители на собственика на сградата“. Познаваше ги добре: Кени Хустън и Али Корнуел. Хустън, по-грозният от двамата, отговаряше за портиерите на Телфорд, а Корнуел с впечатляващия си обем на борец тежка категория беше просто един от биячите. Шоуто бе проведено с чувство за хумор и добро разположение на духа и от двете страни. Придружиха го до изхода. Томи Телфорд стоеше на другата страна на улицата и клатеше показалец. Някакъв минувач го закри от Ребус — в следващия миг той го разпозна, но беше вече твърде късно. Отвори уста да закрещи, после видя Телфорд да отпуска глава, вдигайки ръце към лицето си. Пищеше неистово.
Ребус пресече пътя тичешком, обърна рязко минувача към себе си: Нед Фарлоу. От ръката му се изплъзна бутилка. Хората на Телфорд ги заобиколиха, но Ребус стискаше твърдо ръката на Фарлоу над лакътя.
— Арестувам този човек — обяви той. — Той е мой, ясно ли е?
Срещу него се зъбеха поне една дузина изкривени от ярост и безсилие мутри. Томи Телфорд бе паднал на колене.
— Закарайте шефа си в болница — нареди по-спокойно Ребус. — Аз ще отведа тоя в управлението…
Нед Фарлоу седеше с доволна физиономия в една от килиите: сини стени, мръсно кафяво близо до тоалетната.
— Киселина, така ли? — Ребус крачеше напред-назад в килията. — Киселина, казваш? Това твое разследване трябва да те е побъркало!
— Той го заслужава.
Ребус го изгледа гневно.
— Нямаш представа какво направи преди малко!
— Знам точно какво направих.
— Той ще те убие.
Фарлоу сви рамене, демонстрирайки пълно безразличие.
— Арестуван ли съм?
