— Моли се за това, синко. Искам да стоиш настрани, за да останеш жив. Ако не се бях случил там. — Но не искаше дори да мисли за това. Погледна Фарлоу. Гледаше любовника на Сами, който току-що бе провел напълно безполезна фронтална атака срещу Телфорд.
Сега Ребус трябваше да удвои усилията си — иначе Нед Фарлоу ще увеличи труповете в моргата. Не искаше светът да посрещне Сами с такава новина, когато тя се върне в него.
Потегли с колата към „Флинт Стрийт“, паркира настрани от нея и продължи пеша. Телфорд владееше мястото: по този въпрос нямаше две мнения. Не напразно беше давал апартаментите си под наем само на възрастни хора: така бе осигурил пълен контрол над тях. Запита се дали Кафърти при същите обстоятелства щеше да се сети за алармен бутон. Вероятно не. Кафърти не бе тъп, но действаше главно по инстинкт. Томи Телфорд едва ли би направил нещо без предварително планиране и подготовка.
Наблюдаваше „Флинт Стрийт“, търсеше слабо място във веригата около Телфорд. Вися десетина минути, превърна се почти в ледена шушулка и едва тогава се сети за по-добро решение на проблема. Свърза се по мобифона с една от градските таксиметрови фирми. Представи се и запита дали Хенри Уилсън е на смяна. Да, на смяна беше. Ребус помоли дежурната да го свърже с Хенри. Просто и лесно.
Уилсън се появи десет минути по-късно. От време на време пиеше в „Окс“: как съчетаваше любовта си към чашката с професията на таксиметров шофьор не беше много ясно, но това си бе негов проблем. За щастие Ребус обикновено откликваше навреме на вика му за помощ и оглаждаше нещата. Уилсън му дължеше безброй услуги. Той беше висок, едър мъж с късо подстригана черна коса и дълга черна брада. Червендалесто лице и карирани ризи. Ребус го наричаше за себе си „Дърваря“.
— Нуждаеш се от превоз, така ли? — запита Уилсън, когато Ребус се настани до него.
— Първо се нуждая от затопляне. — Уилсън наду отоплението. — И второ, искам да използвам таксито ти за прикритие.
— Искаш да остана тук ли?
— Да.
— А машинката да цъка, а?
— Хенри, имаш проблем с двигателя. Таксито ти е извън играта до края на следобеда.
— Спестявам за Коледа — заоплаква се Дърваря, но Ребус му затвори устата със строг поглед, нетърпящ възражения. Едрият мъж въздъхна примирено и вдигна вестник от седалката. — Помогни ми поне да избера няколко победителя. — Запрелиства страниците с надбягванията.
Престояха повече от час в края на „Флинт Стрийт“ с Ребус на предната седалка. Той разсъждаваше така: паркирано такси с пътник отзад събужда подозрения. Такси с двама отпред отваря разни възможности: човек може да помисли, че си почиват или са в края на смяната — двама таксиметрови шофьори си разменят лафове и съдържанието на термос чай.
Ребус отпи от чашата и потръпна: Уилсън сигурно е сипвал захар направо от захарницата в тоя термос!
— Обичам сладкото — оправда се той. На скута му лежеше отворен пакет пържени картофки с дъх на чесън.
Най-сетне в улицата влязоха два „Рейндж Роувъра“. Зад волана на първия седеше Хадоу, счетоводителят и касиерът на Телфорд. Хадоу слезе и потъна в „Царството на магията“. На мястото на пътника се мъдреше огромно, жълто плюшено мече. Хадоу излезе, повел Телфорд със себе си. Ръцете на Телфорд бяха бинтовани, а лицето — покрито с парчета марля: създаваше се впечатление, че се е накълцал при бръснене. Явно беше обаче, че няма намерение такава дреболия като някакво си нападение с киселина да попречи на бизнеса му. Хадоу задържа задната врата, докато Телфорд се намъкна вътре.
— Настъпи нашият час, Хенри — обади се Ребус. — Ще следваш онези два „Рейндж Роувъра“. Дръж се колкото е възможно по-далеч от тях. Те са толкова високо над земята, че ще можем да ги виждаме добре над всичко, по-ниско от автобус на два етажа.
И двата „Рейндж Роувъра“ напуснаха „Флинт Стрийт“. Трима от „войниците“ на Телфорд се бяха разположили във втората кола: Ребус разпозна Хубавеца. Другите двама, изглежда, бяха ново попълнение на бойните редици. Добре облечени, добре подстригани. Стопроцентови бизнесмени.
Конвоят се отправи към центъра и спря пред хотел. Телфорд размени няколко думи с хората си, но влезе сам в него. Колите останаха отпред.
— Ще влизаш ли? — запита Уилсън.
— Ще ме забележат — поклати глава Ребус. Шофьорите на „Роувърите“ бяха излезли от колата, на вид за да изпушат по цигара, но погледите им зорко следяха влизащите и излизащите от хотела.
Двама вероятни клиенти надникнаха в таксито, но Уилсън поклати тъжно глава.
— Тук щях да направя куп пари — промърмори той. Ребус му предложи цигара и той я прие със сърдито изсумтяване.
— Браво! — възкликна Ребус и Уилсън погледна към хотела. Отговорничката на паркинга говореше на Хадоу и Хубавеца с изваден бележник. И двамата почукваха часовниците си, опитваха се да я омаят с мъжки чар. Две жълти линии до бордюра на тротоара: паркирането забранено двайсет и четири часа на денонощие.
Хадоу и Хубавецът вдигнаха примирено ръце, размениха набързо няколко думи и потънаха в „Роувърите“. Хубавецът направи кръгово движение с ръка: изясняваше на другите двама в колата, че само ще обикалят около хотела. Жената не тръгна, докато двете коли не напуснаха терена. Хадоу говореше по мобифона: без съмнение информираше шефа си за най-новите развития.
Интересно, не се опитаха да се наложат на служителката със сила, нито пък направиха опит да я подкупят. Граждани с уважение към закона: друго от правилата на Телфорд. Още една разлика от хората на Кафърти, нито един от тях нямаше да се предаде така бързо.
— Сега ще влезеш ли? — запита Уилсън.
— Няма смисъл, Хенри. Телфорд вече е в нечия спалня или апартамент. Хора като него сключват сделки зад плътно затворени врати.
— Този ли е Томи Телфорд?
— Чувал ли си за него?
— Шофьорите на таксита чуват разни неща. Той иска таксиметровия бизнес на Големия Гер. — Уилсън замълча няколко секунди. — Е, официално Големия Гер няма бизнес, нали знаеш как е.
— А как смята Телфорд да му отнеме бизнеса?
— Като подплаши шофьорите или ги подмами на своя страна.
— А как стои въпросът с твоята компания?
— Почтена, законна и свястна, господин Ребус.
— Телфорд още не се ли е заинтересувал от нея?
— Още не.
— Ето ги, идват.
На улицата се появиха двата „Рейндж Роувъра“. От жената не се виждаше и следа. Няколко минути по- късно от хотела излезе Телфорд заедно с японец с щръкнала коса и яркосин костюм. Носеше чанта за документи, но не изглеждаше като бизнесмен. Може би заради слънчевите очила в късния зимен следобед или заради цигарата в ъгъла на устните. Двамата мъже се настаниха отзад в първата кола. Японецът се наведе напред и дръпна ушите на мечока, подхвърляйки вероятно някаква шега. Но Телфорд, изглежда, бе забравил някъде чувството си за хумор.
— Ще ги следваме ли? — запита проклетият Дървар. Зърна израза на лицето на Ребус и запали двигателя.
Отправяха се на запад от града. Ребус вече се сещаше за крайната цел на пътуването, но искаше да знае откъде ще минат. Оказа се, че почти следват пътя, който преминаха тогава с Кандис. Тя не бе разпознала нищо до Джунипър Грийн, но и нямаше какво да спре погледа й дотам. На „Слейтфорд Роуд“ задната кола даде мигач и спря.
— Какво да правя? — запита Уилсън.
— Мини край тях, отклони се в първата лява пресечка и обърни колата. Ще ги чакаме да минат край
