нас.
Хадоу беше влязъл в будка за вестници. Разказът на Кандис се повтаряше. Странно е и това, че Телфорд разреши да прекъснат деловото пътуване. И коя е споменатата от Кандис сграда, толкова интересна за Телфорд и компания? Ето я, безименна тухлена сграда. Склад? Имаше куп причини, обясняващи интереса на Томи Телфорд към един склад. Хадоу престоя в магазина три минути по часовник — Ребус го засече педантично. Никой не излезе, следователно забавянето му не се дължи на наличие на опашка. Хадоу се върна в колата и малкият конвой продължи пътя си. Отправиха се към Джунипър Грийн, а оттам — към клуба „Пойнтигам“. Нямаше смисъл да се влачат зад тях: колкото повече се отдалечават от града, толкова по-очевадно ще стане съмнителното присъствие на таксито отзад. Ребус нареди на Хенри да завие и да го откара до бара „Окс“. Преди да потегли, Уилсън смъкна стъклото на прозореца от неговата страна.
— Сега вече квит ли сме? — запита той.
— До следващия път, Хенри. — Ребус влезе в бара. Настани се на висок стол пред бар-плота на фона на дневната телевизионна програма и в компанията на барманката Маргарет и поръча голяма чаша кафе и говеждо, царевичен хляб и червено салатно цвекло.
Ребус мислеше за японския бизнесмен, който изобщо не изглеждаше като такъв. Той като че ли беше изграден изцяло от остри ръбове, лицето му бе сякаш издялано с длето.
Като възстанови сили, Ребус извървя пеша разстоянието от бара до хотела, пусна котва в прекалено скъп бар срещу него и го постави под наблюдение. Уби времето с безценната помощ на мобифона. Преди да изтощи батериите докрай, успя да се обади на Хоган, Бил Прайд, Сайобан Кларк, Рона и Пейшънс и се канеше да говори с някого от управлението на Торфихен, за да научи нещо за оная тухлена сграда на „Слейтфорд Роуд“. Изтекоха два часа и той счупи личния си рекорд за бавно пиене: две кока-коли, по една на час. В бара нямаше много хора и никой не му обръщаше внимание. Музикално оформление: безконечно въртяща се лента. Когато „Рейндж Роувърите“ спряха пред хотела, „Психоубиец“ се изпълняваше за трети път. Телфорд и японецът стиснаха ръце, поклониха се леко един на друг. После Телфорд и хората му очистиха терена.
Ребус излезе от бара, пресече улицата и влезе в хотела точно когато вратите на асансьора се затваряха пред господин Яркосиния. Ребус се отправи към рецепцията, показа картата си.
— Как се казва господинът, който току-що се прибра?
Администраторката трябваше да направи справка.
— Господин Мацумото.
— Първо име?
— Такеши.
— Кога пристигна?
Тя пак провери в дневника.
— Вчера.
— Докога ще стои?
— Още три дни. Вижте, трябва да извикам шефа си…
Ребус поклати глава.
— Не е нужно, благодаря ви. Ще имате ли нещо против да постоя малко във фоайето?
Тя поклати глава и Ребус се отпусна на диван там, осигуряващ му чудесна възможност за наблюдение на рецепцията през двойната стъклена врата. Мацумото беше в града заради сделката с „Пойнтигам“, но Ребус надушваше нещо друго. Според Хю Малахайд за клуба се натискала някаква корпорация, но Мацумото изглеждаше далеко от какъвто и да било законен бизнес. По някое време той се появи на рецепцията в бял костюм, черна, отворена на врата риза, елегантно палто с подплата и колан, вълнен кариран шал и с цигара в уста, която запали извън хотела. Вдигна яката на палтото и закрачи, последван от Ребус. Оставиха зад гърба си повече от километър и половина: Ребус непрекъснато проверяваше дали някой не следва него. Напълно възможно беше Телфорд да пусне кучетата си след Мацумото: в техния свят доверието в партньора е куха дума. Но ако го бе сторил, то трябва да е прибегнал до услугите на Невидимия или на истински виртуози в тази област. Мацумото не се правеше на турист, не се шляеше. Навел глава, за да се защити от студения единбургски вятър, той явно крачеше към определена цел.
Изчезна в някаква сграда и Ребус спря да проучи стъклената врата, зад която се виждаше широко стълбище, покрито с червен килим. Знаеше къде се намира, нямаше нужда от надписа над вратата, съобщаващ на неосведомените: „Казино Морвена“. В неотдавнашното минало негодник на име Топър Хамилтън владееше казиното, а управител му беше някой си Манделсън. Но Хамилтън се оттегли, а Манделсън офейка. Новият собственик беше все още неясна фигура — допреди няколко минути. Сега вече Ребус знаеше с голям процент сигурност, че няма да сгреши, ако зад крещящия надпис постави Телфорд и японския му приятел Мацумото. Огледа се: сред паркираните коли не се виждаха „Рейндж Роувъри“.
— По дяволите! — промърмори си той, блъсна въртящата се врата и заизкачва стълбите срещу нея.
Фоайето на горния етаж беше работно място на двама бодигарди, които определено се чувстваха доста неудобно в необичайната за тях униформа от черни костюми, бели ризи и папийонки. Единият, слаб и подвижен, осигуряваше скорост и гъвкаво маневриране, другият, борец тежка категория, осигуряваше силата зад скоростта. Ребус изглежда премина бариерата на огледа им и бе пропуснат. Купи чипове за двайсет фунта и влезе в игралната зала.
Някога тя трябва да е била гостна на къща от седемнайсетия век. Два огромни еркерни прозореца с богато украсени корнизи, свързващи най-малко шестметрови кремави стени с пастелно розов таван. Сега тя обслужваше игрални маси, слугите и робите им. Карти, зарове, рулетка — богат избор, няма що. „Домакини“ кръстосваха между масите, приемаха поръчки за алкохол. Беше сравнително тихо: комарджиите приемаха порока си сериозно. Нямаше кой знае колко хора, но клиентите представяха май целите Обединени нации, събрани накуп. Палтото на Мацумото беше изчезнало в гардеробната и белият му костюм се открояваше сред насядалите около рулетката. Ребус се настани между двама мъже на масата с картите, поздравявайки с кимане. Раздаващият картите, уверен в себе си младеж, посрещна новото попълнение с усмивка. Ребус спечели първата ръка. Загуби втората и третата. Спечели четвъртата. Подканващ глас в дясното му ухо:
— Нещо за пиене, господине?
„Домакинята“ се бе навела към него, предлагайки му щедро възможност да надникне в дълбоко изрязаното й деколте.
— Кока с лед и лимон. — Престори се, че я проследява със сластен поглед, но всъщност оглеждаше залата. Седнал беше веднага на масата: не искаше да привлича ненужно внимание — откъде да знае дали някой от хората тук няма да го познае?
Излишно се безпокоеше. Познаваше само Мацумото, който в момента потриваше ръце, преди да прибере чиповете, притиквани към него от крупието. Ребус се закотви за осемнайсет. Раздаващият стигна до двайсет. Никога не бе имал вкус към хазарта. Пробвал беше залагания на футбол, коне, понякога беше опитвал късмета си и на лотария. Но игралните автомати не го интересуваха, нито пък игрите на покер, разигравани понякога в офиса след работа. Открил беше други начини да губи парите си.
Мацумото загуби и произнесе нещо като ругатня, при това прекалено високо за възприетите неписани правила на залата. Мършавата маймуна от двете мутри във фоайето веднага подаде глава от вратата, но Мацумото не се впечатли, а когато господин Мършавият разбра кой нарушава спокойствието, бързо-бързо би отбой. Мацумото се изсмя: английският му може и да беше беден, но той знаеше много добре, че има власт на това място. Заговори на японски, кимайки, търсейки погледите на другите. „Домакиня“ му поднесе голяма чаша с уиски и лед и той й подаде два чипа за бакшиш. Крупието предлагаше на всички около рулетката да направят залаганията си. Мацумото се успокои и се върна към работата в момента.
Поръчката на Ребус се забави и нищо чудно: колата е необичайно питие за тази зала. Спечели две ръце и се почувства малко по-добре. Стана да си вземе питието и другите разбраха, че следва да го изключат от следващото раздаване.
— Откъде сте? — запита той младата жена. — Не мога да определя акцента ви.
