— От Украйна.
— Добър английски.
— Благодаря. — Обърна гръб и се отдалечи. Ясно, на разговорите тук не се гледа с добро око. Логично е — те отклоняват овцете за доброволно стригане от ножиците на собствениците.
Украйна ли? Дали и тя не е част от вноса на Таравич? Като Кандис. Внезапно му се изясниха няколко неща. Мацумото се чувстваше тук като у дома си, познаваха го. Персоналът внимаваше с него, следователно имаше власт — имаше Телфорд зад себе си. А последният се стремеше да поддържа доброто му настроение. Е, не постигна кой знае какво след толкова много труд, но пак е нещо.
В залата влезе някой — някой, когото Ребус познаваше! Доктор Колхун, от всички хора на света! Той зърна веднага Ребус и на лицето му се изписа страх. Колхун: в болнични според деканата, а всъщност в принудителна отпуска без адрес. Колхун, който знаеше къде отведоха Кандис!
Ребус се втренчи в него, кръглото човече заситни с препъване към вратата, а зад нея заподмята задник в смешен тръст.
Дали да се спусне след него или да остане при Мацумото? Кой е от по-голямо значение за него в момента: Кандис или Телфорд? Ребус остана. Но след като Колхун е в града, няма начин да не се добере до него.
След час и четвърт игра се замисли дали да не осребри чек за още чипове. Загуби двайсет фунта за по-малко от час и нищо чудно: Кандис не спираше да се бори за местенце в препълнената му глава. Прекъсна и тръгна към редицата от игрални автомати, но светлините и бутоните го победиха. Още два фунта потънаха в черна дупка само за две минути. Ето защо клубовете и кръчмите предпочитат игрални автомати. Томи Телфорд бе избрал печеливш бизнес. „Домакинята“ се появи отново, за да се осведоми не иска ли още нещо за пиене.
— Благодаря — отклони поканата той. — Май много е заспало тук тая вечер, а?
— Рано е — реагира тя. — Почакайте да мине полунощ…
Нямаше как да виси тук толкова дълго. Мацумото обаче го изненада приятно: вдигна ръце, ливна свеж поток японски думи, кимаше, хилеше се и събираше чиповете си. Осребри ги и излезе. Ребус изчака трийсетина секунди, преди да го последва. Пожела бодро „Лека нощ“ на странната двойка бодигарди и заслиза по стълбите, усещайки погледите им в гърба си до последното стъпало.
Мацумото закопчаваше палтото, после уви шала около врата си. Вървеше към хотела. Ребус спря внезапно, навел рамене под товара на умората: денят му беше много, много дълъг. Замисли се за Сами, за Линц, за Невестулката, за времето, изтичащо между пръстите му за едно нищо.
— Майната му! Стига с тая игра на стражари и апаши за днес!
Завъртя се на пети и закрачи към колата си. „Десет години по-късно“: „Прибирам се вкъщи“.
Имаше най-малко двайсетина минути пеша до „Флинт Стрийт“ с много стръмни улици и вятър, тази вечер изпълнен с луда злоба към човешкия род. Градът бе стихнал: хората се свиваха мълчаливо по автобусните спирки, студенти дъвчеха печени или пържени картофи с пикантен сос. Няколко самотни души маршируваха към домовете си с походка на пияни. Ребус се спря, огледа се озадачено, смръщил вежди. Не остави ли „Сааба“ тук? Положителен беше… не, не! Думата бе придобила зловещ нюанс8. Сигурен беше — да сигурен! — тук беше оставил колата си. Точно на мястото на паркирания черен „Форд Фиеста“ зад онова мини.
Но от нея нямаше и следа.
— А, хиляди дяволи! — избухна той. Нямаше начупени стъкла по асфалта, което означава, че не са действали с тухла, за да я отворят. Ще има да го поднасят в службата, без значение дали ще я намери или не. Мина такси и той го спря, но после си спомни, че няма нито стотинка и го освободи.
Апартаментът му на „Ардън Стрийт“ не беше кой знае колко далеко, но ако знаеше какво го чака, щеше да избяга вдън земя.
20.
Заспа във фотьойла край прозореца на всекидневната, дръпнал завивка до врата си. Там го завари и резкият звън, който го извлече от дълбините на безпаметен сън. Нужно му беше време, докато се ориентира и разбере, че се звъни на вратата му. Изправи се на крака със залитане, нахлузи панталоните.
— Добре де, идвам! — извика той вече в коридора. — Поспри малко топката.
Отвори вратата и се озова пред Бил Прайд.
— Господи, Бил, това нашествие да не е някакъв вид изкривено отмъщение? — Ребус гледаше невярващо часовника си: два часа и петнайсет след полунощ!
— Не, Джон, за съжаление — отговори Прайд. Изразът и гласът му подсказаха на Ребус, че се е случило нещо много лошо.
Нещо наистина много лошо.
— Не съм пил от седмици.
— Сигурен ли си?
— Напълно. — Ребус не отклоняваше поглед от този на главен инспектор Джил Темплър. Намираха се в офиса й в управлението на Сейнт Ленард. Там беше и Прайд: без сако, с навити ръкави на ризата. Джил Темплър изглеждаше все още замаяна, несъвзела се след насилствено прекъснат сън. Ребус вървеше напред-назад в малкото свободно пространство пред бюрото й, не можеше да се задържи на едно място.
— Цял ден съм пил само кока-кола и кафе!
— Наистина ли?
Ребус прекара нетърпеливо пръсти през косата си. Чувстваше се зле, главата му пулсираше. Не смееше обаче да помоли за таблетка парацетамол и вода: веднага щяха да го приемат като признаци на махмурлук.
— Хайде, Джил, не усещаш ли, че се повтаряш? Пак са ме вкарали в клопка!
— Кой разреши наблюдението?
— Никой. Извърших го в свободното си време.
— Как така?
— Шефът ми разреши кратка отпуска.
— За да ходиш при дъщеря си. — Тя замълча. — Във връзка с нея ли е цялата история?
— Може би.
— Този господин… — хвърли поглед на бележките си — Мацумото е свързан с Телфорд. А според теб Телфорд е зад нещастието с дъщеря ти, нали?
Ребус удари с юмрук по стената.
— Това е капан, разбери! Най-старият трик в света! Още не съм видял истински изпипан капан. Сигурно има нещо, нещо не в реда на нещата, нещо недоизкусурено… — Обърна се към колегите си. — Трябва да ме пуснете да отида там, да се огледам.
Темплър погледна Бил Прайд, той скръсти ръце и се съгласи, свивайки рамене. Но тук се играеше играта на Темплър, тя беше старшият офицер. Почука замислено с писалка по зъбите си, после я пусна на бюрото си.
— Ще се съгласиш ли на кръвен тест?
Ребус преглътна.
— Защо не? — отвърна той след кратка пауза.
— Да тръгваме тогава — подкани тя, ставайки от стола си.
Случило се беше следното: на път към хотела Мацумото бил смъртоносно блъснат на една от пресечките от кола с превишена скорост. Шофьорът не спира, поне не веднага. Намират колата само на около двеста
