— А вас кое ви прави? — обади се Сайобан Кларк. Абърнети обърна бавно глава, погледна я.
— Нормален човек със златно сърце и трийсет голе-е-еми сантиметра способност. — Продължаваше да се хили.
— За да се напаснат с вашите трийсет голе-е-еми точки коефициент на интелигентност — довърши го тя и се върна към доклада пред себе си. Ормистън и Клейвърхаус избухнаха в смях, Абърнети изхвърча гневно от стаята, Ормистън потупа приятел-ски Кларк по гърба. Ребус се застоя няколко секунди, за да се наслади на отново обединеното трио, после се впусна след човека на Специалния.
— Кучка! — изригна Абърнети през зъби. Той крачеше бързо към изхода.
— Приятелка ми е.
— А се говори, че си подбираш приятелите… — Абърнети поклати разочаровано глава.
— Защо се върна?
— Трябва ли да питаш?
— Линц е мъртъв, случаят — приключен от твоя гледна точка.
Излязоха от сградата.
— Е, и?
— Защо се върна? — не се предаваше тоя инат Ребус. — Какво не може да се свърши с телефон или факс?
Абърнети спря, обърна се и го изгледа втренчено.
— Недовършени неща.
— Няма такива. — Абърнети се усмихна невесело и извади ключ от джоба си. Когато наближиха колата му, изключи с дистанционното и обезвреди алармата.
— Абърнети, какво става?
— Нищо тревожно от твоя гледна точка. — Той отвори страничната врата.
— Радваш ли се, че е мъртъв?
— Какво?
— Линц. Как приемаш убийството му?
— Никак. „Линц мъртъв? Прекрасно!“ Задрасквам го от списъка.
— Отпрати му недвусмислено предупреждение в разговора с него.
— Не е истина.
— Подслушвахте ли телефона му? — Абърнети изсумтя презрително. — Знаехте ли, че ще го убият?
Абърнети се обърна към Ребус.
— На теб какво ти пука? Но ще ти отговоря: не. На отдел „Убийства“ в Лийт се отвори работа, а ти си извън играта. Край — точка.
— Пътят на плъховете е трънът в задника ви, нали? Много неприятно, ако тая мръсотия изскочи на повърхността и овони тая страна, пък и света, а?
— Господи! Какво ти става? Я поеми дъх. — Абърнети влезе в колата, затвори вратата. Ребус не помръдна. Двигателят се включи гладко, прозорецът на Абърнети се плъзна надолу. Ребус бе готов.
— Изстреляха те на повече от шестстотин километра да предотвратиш нещо недовършено — недостатъчно добре прикрито — Пътя на плъховете, така ли?
— Е, и?
— Има едно много голямо недовършено нещо, нали? — Ребус направи многозначителна пауза. — Освен ако знаеш кой е убиецът на Линц.
— Оставям го на вас, момчета.
— Тръгваш към Лийт, нали?
— Трябва да говоря с Хоган. — Абърнети го гледаше втренчено. — Страхотно копеле си ти, а? Твърдо като скала — може би трябва да прибавя и гаден егоист.
— Какво искаш да кажеш?
— Ако моята дъщеря лежеше в болница, едва ли щях да се сещам за полицейската си работа.
Ребус се наведе рязко към отворения прозорец, но Абърнети натисна педала, колата излетя. Стъпки отзад: Сайобан Кларк.
— Прав му път! — подхвърли тя, взряна след нея. От прозореца на Абърнети щръкна пръст. Тя веднага отговори с два. — Не исках да се обаждам в офиса. — започна тя, обръщайки се към Ребус.
— Вчера направих теста — излъга Ребус.
— Ще бъде отрицателен.
— Ти положителна ли си?
Тя се усмихва по-дълго, отколкото тая дребна игра на думи заслужаваше.
— Ормистън изхвърли чая ти, заяви, че ще дезинфектира чашата.
— Абърнети въздейства така на всички около него. — Погледна я. — Не забравяй, Клейвърхаус и Ормистън работят в екип от години.
— Знам. Май хормонът е ударил Клейвърхаус, но ще му мине. Междувременно няма да е лесно.
— Стъпвай на пръсти. — Обърнаха се и закрачиха към входа. — И не му разрешавай да те подмами в килера с метлите.
19.
Ребус се върна в Сейнт Ленард, установи, че там всичко върви добре и в негово отсъствие и се отправи към болницата с тениската на доктор Морисън в найлонова торбичка. В стаята на Сами бе поставено трето легло, в което лежеше старица. Макар и в съзнание, тя се взираше с неподвижен поглед в тавана. Рона седеше до леглото на Сами с книга в ръка.
Ребус погали леко дъщеря си по косата.
— Как е тя?
— Без промяна.
— Смятат ли да правят други изследвания?
— Като че ли не.
— Така ли ще я зарежат? Така ли ще остане?
Примъкна стол и се отпусна на него. Това бдение край леглото на Сами беше се превърнало в нещо като ритуал. Тук се усещаше почти… идваше му наум думата „уютно“. Стисна ръката на Рона, поседя почти мълчаливо двайсетина минути и тръгна да търси Кирстин Мийд.
Намери я в офиса й в катедрата по френска филология: проверяваше писмени работи. Седеше на голямо бюро до прозореца, но когато го видя, се премести до масичката за сервиране на кафе, около която бяха наредени половин дузина столове.
— Седни — покани го тя и Ребус я послуша.
— Получих съобщението ти — уведоми я той.
— Това вече едва ли има някакво значение, нали? Човекът е мъртъв.
— Знам, че си говорила с него, Кирстин.
Тя го погледна.
— Моля?
— Чакала си го пред дома му. Добре ли си поприказвахте?
Бузите й пламнаха. Тя кръстоса крака, придърпа ненужно ръба на полата си към коленете.
— Да — призна тя най-сетне. — Ходих до дома му.
— Защо?
— Защото исках да го видя отблизо. — Погледна го предизвикателно. — Реших, че може би ще прочета истината на лицето му… ще ми я подскаже изразът в очите му. Или — кой знае? — нещо в тона на гласа му.
— Успя ли?
Тя поклати глава.
