— Не си спомням. — В гласа се промъкна осезаема нотка на нетърпение.
— Ценя високо помощта ви, господине. Ще ви отнема само още една минутка. Само един път ли идва с тази жена?
— Извинявайте, викат ме от кухнята.
— Ако се сетите за още нещо…
— Разбира се. Дочуване.
Ребус надраска няколко забележки и набра последния номер.
— Да-а? — Груб глас.
— Кой е?
— Молки. А ти кой си бе, лайно?
Глас някъде отзад: „Тая нова машина се е прецакала. Томи предупреди.“ Ребус върна бавно слушалката на място: ръката му трепереше. „Тая нова машина.“ Томи Телфорд на мотоциклета-симулатор в „Царството на магията“. Пред очите му се заизреждаха снимките на Семейството и от редицата се открои тази на Молки Джордан. Малък нос и очи, разположени в лице като балон. Джоузеф Линц е говорил с някой от хората на Телфорд?! Звънял е в офиса му?! Ребус набра мобифона на Хоган.
— Боби, ако шофираш, намали…
Хоган донесе закуска — хлебчета с бекон в кафяв плик. Изядоха ги в офиса на отдел „Убийства“ в Сейнт Ленард. Хоган трябваше да е в Лийт: там беше отделено специално помещение за разследване на убийството.
Той обаче искаше папките на Ребус за Линц и беше дошъл лично за тях, следвайки поговорката „На вълка вратът е дебел, защото сам си върши работата“.
— Реших да ти спестя усилията — обяви той.
— Последният джентълмен — похвали го Ребус, оглеждайки съдържанието на хлебчетата. — Прасетата заплашен вид ли са?
— Свих половин парче бекон от тебе. — Хоган измъкна тлъста ивичка от устата си и я захвърли в кошчето. — Пожалих те: холестерол и разни други али-бали, знаеш. Нали си ми приятелче.
Ребус остави хлебчето настрани, отпи от минералната вода — идеята на Хоган за сутрешно питие — и преглътна. Какво е холестеролът пред СПИН?
— Бърсалката снесе ли нещо?
— Главно скръб. Затръшка се още щом чу новината. — Хоган избърса ръце: край на закуската. — Не е срещала никого от предполагаемите приятели. Никога не е отговаряла на телефона му. Не е забелязала никаква промяна у него напоследък. Не го смята за масов убиец. Цитирам: „Ако беше убил толкова много хора, щях да зная.“
— Тая добре ли е?
Хоган сви рамене.
— Получих само много положително описание на Линц и признание, че му дължи някаква сума, тъй като й е плащал в аванс.
— Ето един сериозен мотив.
Хоган се усмихна.
— След като говорим за мотиви…
— Добра ли се до нещо?
— Адвокатът на Линц се появи с писмо от банката на починалия. — Тикна към Ребус ксерокопие. — Само преди десетина дни нашият човек е изтеглил в брой пет хиляди долара.
— В брой ли?
— В портмонето му имаше само пет фунта, а у дома му — някъде около трийсетина. Петте хиляди са се изпарили яко дим. Предполагам изнудване.
Ребус кимна.
Хоган веднага свърза петте хиляди долара в брой с Телфорд.
— Точно в стила му! — заяви убедено той. Изнудване? Но къде е връзката? Нещо друго.
Хоган пое нещата в ръцете си: реши да говори с Телфорд.
А Ребус мислеше: пет хиляди долара са много за пряк извършител, но… Питаше се за Линц… Пет хиляди в брой на Телфорд за инсцениране на катастрофа? Мотив: стресни Ребус, изплаши го, накарай го да ме остави на мира. Възможно ли е? Тези разсъждения връщаха Линц — и то доста категорично! — сред списъка на заподозрените.
Ребус не искаше никой да знае за следващата му среща през този ден. Хеймаркит Стейшън беше добро място за такава среща. Пейката на перон първи: там вече го чакаше Нед Фарлоу. Изглеждаше уморен, тревожеше се за Сами. Говориха за нея няколко минути, после Ребус премина на основния въпрос.
— Знаеш за Линц, нали? Убит е.
— Знам, че не ми се обади от вежливост.
— Допускаме изнудване.
Фарлоу видимо се заинтересува.
— А той не плаща, така ли?
„О, не, платил е като добър човек!“ — мислеше Ребус. Платил е, но въпреки това някой пак го е искал вън от играта.
— Нед, говоря с теб в нарушение на всички действащи правила. Между другото, според тях трябва да те отведа в управлението за разпит.
— Само защото съм го следил няколко дни ли?
— Да.
— Заподозрян ли съм?
— Не, свидетел.
Фарлоу се замисли.
— Една вечер Линц излезе от дома си, за да се обади от уличния телефон наблизо.
Не е искал да използва личния си телефон. Страхувал се е от бръмбари или какво? От засичане на отсрещния номер? Специалният отдел си падаше по бръмбарите.
— И още нещо — продължаваше Фарлоу. — Срещна оная жена на прага си. Тя май го чакаше там. Размениха само няколко думи. Като че ли плачеше, когато си тръгна.
— Опиши я.
— Висока, къса тъмна коса, добре облечена. Носеше куфарче за документи.
— Облекло?
Фарлоу сви рамене.
— Пола и отговарящо по цвят сако. На черни и бели квадрати. Елегантна жена — знаеш какво имам предвид.
Описал беше Кирстин Мийд. Сети се за съобщението, прието от телефонния му секретар: „Не мога да го правя повече.“
— Сега може ли аз да попитам нещо? — прекъсна мислите му Фарлоу. — Онова момиче, Кандис.
— Какво за нея?
— Пита ме дали не се е случило нещо необичайно точно преди да блъсната Сами.
— Е?
— Тя беше необичайното, нали? — Очите му се стесниха. — Тя има ли нещо общо със станалото?
Ребус срещна втренчения му поглед с кимване.
— Благодаря за потвърждението. Коя е тя?
— Едно от момичетата на Телфорд.
Фарлоу скочи рязко и закрачи напред-назад по перона. Ребус го изчака търпеливо на пейката. Когато се върна при него и седна отново, яростта в очите му беше недвусмислена.
— Скри едно от момичетата на Телфорд при собствената си дъщеря?!
— Нямах голям избор тогава. Телфорд знаеше адреса ми. Аз…
