— Ти ни използва! — Фарлоу замълча за миг. — Телфорд го е направил, нали? — Тревожно спокоен глас.
— Не знам — отговори Ребус. Фарлоу пак скочи на крака. — Нед, не искам да.
— Напълно откровено казано, инспекторе, не смятам, че имате някакво право да давате съвети. — Закрачи към изхода и не се обърна дори и когато Ребус го извика.
Когато влезе в Националния отдел, самолетче от хартия прелетя пред него и се „разби“ в стената. Ормистън бе вдигнал крака на бюрото си. От касетофон върху перваза на прозореца зад Клейвърхаус се лееха кънтри и уестърни. Кларк бе придърпала стол до него и двамата четяха някакъв доклад.
— Къде са асовете на Националния? Тук май са само резервите, а? — Ребус вдигна хартиеното самолетче, поизправи смачкания му нос и го отпрати обратно към Ормистън, който пък искаше да знае какви ги търси тук.
— Осъществявам връзка — отговори му невъзмутимо Ребус. — Шефът ми иска да му докладвам как вървят нещата.
Ормистън погледна Клейвърхаус, който се облегна на стола си с ръце зад тила.
— Познай в коя посока сме я подкарали.
Ребус седна срещу Клейвърхаус, кимайки на Сайобан.
— Как е Сами? — запита тя.
— Все същото — въздъхна Ребус. Клейвърхаус изглеждаше притеснен и Ребус внезапно осъзна, че може да използва естественото съчувствие на хората. Защо не? Нямаше да му е за пръв път: не беше ли потребявал Сами и в миналото? Нед Фарлоу беше напълно прав!
— Отказахме се от наблюдението — обяви Клейвърхаус.
— Защо?
Ормистън изсумтя, но Клейвърхаус го изпревари.
— Много разходи, слаб резултат.
— Заповеди отгоре, така ли?
— Къде са резултатите?
— Оставяме го на мира да си живее сладкия живот, така ли?
Клейвърхаус сви рамене. Ребус се запита дали новината ще стигне до Таравич в Нюкасъл. Джейк Таравич ще се възрадва силно. Ще помисли вероятно, че Ребус е изпълнил своята част от сделката и тогава Кандис ще бъде в безопасност. Може би.
— Някакви новини за убийството в нощния клуб?
— Засега поне нищо не го свързва с приятелчето ти Кафърти.
— Не ми е приятелче.
— Както кажеш. Включи чайника, Орми. — Ормистън погледна многозначително към Кларк, но стана неохотно от стола си. Ребус бе усетил напрежението в офиса, но го беше отдал на общата им безрезултатна ангажираност с Телфорд. Сега му стана ясно, че греши. Клейвърхаус и Кларк един до друг, едно цяло. Ормистън оставен сам на себе си, дете, което се опитва да привлече внимание със самолетчета от хартия. Стара песен на Стейтъс Куо: „Хартиен самолет“. Но статуквото тук беше нарушено: Кларк беше узурпирала мястото на Ормистън: най-младшият в офиса бе освободен от операцията „приготвяне на чай“!
Ясно беше защо Ормистън е толкова вбесен.
— Чух, че хер Линц обичал да се люлее по дърветата — подхвърли Клейвърхаус.
— Ти ли го измисли, или това е някаква нова шега? — Пейджърът на Ребус забръмча: на дисплея премигваше номерът, на който трябваше да се обади.
Използва телефона на Клейвърхаус. В слушалката нахлуха характерните улични шумове: обществен телефон.
— Господин Ребус? — Гласът на Невестулката.
— Какво има?
— Два въпроса. Каква марка е касетофонът от колата?
— „Сони“.
— С панел, който се сваля ли?
— Да.
— В такъв случай са взели само него, нали?
— Да. — Клейвърхаус и Кларк се бяха вторачили в листите върху бюрото и се правеха, че не слушат.
— А касетите?
— Оперна музика: „Сватбата на Фигаро“ и „Макбет“ от Верди. — Ребус затвори очи, мислеше напрегнато. — Популярна филмова музика и „Великите хитове“ на Рой Орбистън. — Последната беше на съпругата на ограбения. Ребус виждаше ясно пътя на Невестулката. Крадецът ще се опита да пробута откраднатото в някоя кръчма или на някоя гаражна разпродажба, или на продажба от багажник: на тези разпродажби хората си прочистваха къщите от разни непотребни вещи и джунджурии. Може би ще успее да спипа крадеца. А шофьорът?… Освен ако детето, чиито отпечатъци са по колата и което сигурно е отговорно за свивките, е видяло нещо насочващо. Не е изключено: виси на улицата, подритва камъчета, скучае — изведнъж кола, писък на спирачки, някой изскача от нея и си плюе на петите.
Свидетел. Някой, който би могъл да опише шофьора.
— Добрахме се само до малки отпечатъци, може би на дете.
— Много интересно.
— Ако искаш още нещо, обади се.
Невестулката прекрати разговора.
— „Сони“ е добра марка — пусна въдица Клейвърхаус.
— Част от откраднатото от колата — подаде Ребус. — Може да се намери.
Ормистън бе приготвил чая. Ребус тръгна за стол и зърна преминаващ по коридора. Пусна стола, изтича в коридора и сграбчи ръката му.
Абърнети се завъртя бързо, видя кой е и се отпусна.
— Страхотен номер, синко — поклати глава той. — Кокалчетата на ръката ти са остри като зъби. — Заотваря обвивката на дъвка.
— Какви ги вършиш тук?
— Посещение на добра воля. — Абърнети погледна отворената врата и закрачи към нея. — А ти?
— Работя.
Абърнети зачете на глас надписа на вратата: „Отдел за разследване на криминални престъпления“.
— Страхотно — възкликна той развеселено, оглеждайки офиса и хората в него от прага. Приключи с огледа и влезе с ръце в джобовете и с Ребус отзад. — Абърнети от Специалния отдел. Тази музика е много добра идея: пускате я при разпити и съсипвате успешно инстинкта за живот на заподозрения. — Хилеше се и оглеждаше помещението, като че ли се канеше да се мести в него. Чашата, предназначена за Ребус, кротуваше на ъгъла на близкото бюро. Абърнети я вдигна, отпи, направи гримаса на отвращение и задъвка енергично дъвката си. Тримата полицаи от Националния бяха като част от замръзнала за миг жива картина. В този момент те изглеждаха обединени: появата на Абърнети бе възстановила загубеното някъде единство.
И за този подвиг му бяха нужни не повече от десетина секунди!
— Върху какво работите? — Мълчание. — Вероятно съм разбрал надписа погрешно — не спираше Абърнети. — Там сигурно пише „Отдел пантонима“.
— Какво можем да направим за вас? — запита Клейвърхаус с равен глас и враждебност в очите.
— Не знам. Джон ме вкара тук.
— И Джон ще го изкара — намеси се Ребус, хващайки го за ръката. Абърнети се освободи, свивайки юмруци. — Само една дума в коридора, моля те.
Абърнети се хилеше срещу него.
— Обноските правят човека, Джон.
