Прайд се прозя шумно.
— По-голяма част от тях са на собственика на колата и жена му. Открихме обаче и още един комплект. Проблемът е, че изглеждат детски.
— Защо мислиш така?
— Имам предвид размера.
— Много възрастни имат малки ръце.
— Може би…
— Улавям скептицизъм.
— Най-вероятна е една от следните две версии. Първата: Сами е ударена от някой, откраднал колата, за да се повози. Знам какво мислиш в момента, но и това се случва. Второ, отпечатъците са на ограбилия колата след удара.
— На детето, взело касетофона и касетите, така ли?
— Да.
— Няма ли някакви други отпечатъци? Дори частични?
— Колата е чиста, Джон.
— А отвън?
— Същите три комплекта отпечатъци на вратите плюс един на Сами отпред. — Нова шумна прозявка. — Какво ще кажеш за твоята теория сега?
— Все още е валидна. Професионалист с ръкавици.
— Помислих и за тая възможност. Но май няма кой знае колко професионалисти наоколо.
— Така е. — Ребус мислеше за Невестулката: „Ползвам услугите на мазен гадняр, за да се добера до вонящ плужек.“ Никога не си бе разрешавал подобно нещо. Този път обаче имаше лични причини.
Не смяташе, че ще се стигне до съд.
18.
— От адресника му не изскочи ли нещо?
— Бавна работа. Стари номера, вписани са хора, отдавна сменили адресите си или дори починали. Спънахме се и в номера на няколко благотворителни организации, музеи, една или две галерии. — Хоган направи пауза. — А как стоят нещата при теб?
Ребус отвори чекмеджето си, извади листи от факс.
— Чакаха ме тая сутрин. Тук са „засекретените“ обаждания на Линц — онези, които е искал да останат в тайна.
Хоган прехвърли набързо списъка.
— За едно обаждане ли говорим или за няколко?
— Току-що започнах да ги преглеждам. Ще елиминираме номерата, на които се е обаждал редовно — интересуват ни изключенията.
— Добро предложение. — Хоган погледна часовника си. — Трябва ли да знам още нещо?
— Две неща. Казах ти за интереса на Специалния отдел към случая, нали?
— Имаш предвид Абърнети, така ли?
Ребус кимна.
— Вчера се опитах да се свържа с него.
— И?
— Отговориха ми, че е на път за Единбург. Знае новината.
— Искаш да кажеш, че Абърнети души наоколо и вероятно ще ми се стовари на главата, а ти му нямаш доверие. Страхотно. Кое е другото?
— Давид Леви. Говорих с дъщеря му. Не знае къде е баща й. Може да е навсякъде.
— При това с едно на ум по отношение на Линц, а?
— Напълно възможно.
— Дай ми телефонния му номер.
Ребус потупа най-горната папка.
— Ще го намериш тук.
Хоган изгледа мрачно приготвените папки.
— Съкратих нещата максимално — опита се да го утеши Ребус.
— И пак има да ги чета поне месец.
Ребус сви рамене.
— Моят случай стана твой, Боби.
Хоган си тръгна и Ребус се върна към списъка на телефонната компания. Изключително подробен списък. Много обаждания до адвоката на Линц, няколко до градска таксиметрова фирма. Пробва някои номера и се свърза с офиси на благотворителни организации. Вероятно е телефонирал, за да потвърди оставката си. Открояваха се само няколко единични обаждания: хотел „Роксбъро“ — четириминутен разговор, Единбургския университет — двайсет и седем минути. Леви беше говорил с Линц, казал го бе на Ребус, а Линц го бе потвърдил. Да отговориш на обаждане и да издържиш неприятен разговор, колкото и кратък да е той, е едно нещо; сам да го потърсиш в хотела е вече съвсем друга работа.
Номерът от Единбургския университет се оказа телефонен номератор. Помоли да го свържат с факултета на Линц. Имаше късмет: секретарката се оказа стара кримка — работила бе тук повече от двайсетина години и се канеше да излиза в пенсия. Да, разбира се, помнеше господин Линц, но той отдавна не се бил обаждал във факултета.
— Всички обаждания до тук минават през мен.
— Не е ли възможно да се е свързал директно с някои от преподавателите? — настояваше Ребус.
— Никой не е споменавал за разговор с него. Не е останал никой от времето на господин Линц.
— Не поддържа ли връзка с факултета?
— Не съм говорила с него от години, инспекторе. Твърде много години, за да си спомня броя им.
В такъв случай с кого беше говорил повече от двайсет минути? Ребус благодари на секретарката и върна слушалката на място. Прехвърли един след друг останалите номера, отделени за проверка: два ресторанта, магазин за продажба на вино, местната радиостанция. Ребус съобщи на администраторката там какво търси и тя му обеща да се постарае. Върна се на ресторантите и помоли да проверят за евентуални резервации, поръчани от Линц.
Телефонът му започна да звъни след около половин час. Първият ресторант: резервация за вечеря за един човек. Радиостанцията: предложили са му участие в програма. Линц отговаря, че ще обмисли предложението, после се обажда, за да го отхвърли. Вторият ресторант: резервация за обяд за двама.
— Двама ли?
— Господин Линц и още едно лице.
— Някаква представа за другото лице?
— Друг господин, доста възрастен като че ли… Извинявайте, не мога да си спомня точно.
— С бастун ли беше?
— Повярвайте ми, искрено желая да ви помогна, но тук по обяд е истинска лудница.
— Въпреки това си спомняте за Линц?
— Господин Линц е редовен гост на… беше редовен гост на ресторанта.
— Сам ли идваше или с компания?
— Обикновено сам. Това като че ли не го притесняваше. Носеше си книга.
— Нещо да кажете за гостите му?
— Спомням си една млада жена… може би дъщеря? Или внучка?
— Когато казвате „млада“, разбирате… какво?
— По-млада от него. — Пауза. — Много по-млада.
— За кой ден говорим?
