— Щом е толкова спешно, ще се свържа с него по пейджъра…
— Говори инспектор Ребус от полицията на Лодиан и Бръдърс.
— О, да, разбира се. Вие какво — да не сте го загубил някъде?
Ребус събра озадачено вежди. Постара се да вложи в гласа си фалшива хумористична нотка.
— Знаете какъв дявол е тоя Абърнети, нали?
Ново изсумтяване отсреща.
— Има си хас!
— Всякакъв вид помощ е добре дошла.
— А… е, добре. Дай си телефонния номер. Ще му предам да се обади.
„Да не сте го загубил някъде?“ Какво значи това?
— Наистина ли нямате представа къде може да е?
— Това е вашият град, приятелю. Отгатнете сам.
„Тук е. Някъде наблизо“ — помисли Ребус.
— В негово отсъствие в офиса сигурно е много по-спокойно.
На другия край на линията се разнесе смях и се чу щракване на запалка: човекът палеше цигара. Последва продължително издишане на дим.
— Изглежда, е в нещо като отпуска, знам ли го. Задръжте си го там, колкото ви душа иска.
— Откога се радвате на отсъствието му?
Последва дълга пауза и Ребус усети осезаема промяна на атмосферата.
— Как беше името ти?
— Детектив-инспектор Ребус. Попитах само кога е тръгнал от Лондон.
— Днес сутринта, веднага щом чу новината. Кажи сега каква ми е печалбата? Кола или домакинската количка?
Ребус се разсмя.
— Извинявай, беше обикновено любопитство.
— Ето, това вече ще му го предам със сигурност. — Смях, последван от монотонната песен на освободената линия.
Късно следобед Ребус пак се обади на телефонната компания, после отново опита късмета си с телефона на Леви. Този път отговори женски глас.
— Добър ден, госпожо Леви. Казвам се Джон Ребус. Ще мога ли да разменя няколко думи със съпруга ви?
— Искате да кажете с баща ми.
— О, извинявам се. Той там ли е?
— Не.
— Да знаете кога…
— Не знам. — Гневен глас. — Аз съм само чистачка и готвачка тук! Като че ли нямам свой собствен живот… — Дойде на себе си и отприщеният поток от оплаквания внезапно пресъхна. — Извинявайте, господин, ъ-ъ-ъ…
— Ребус.
— Никога не казва за колко време заминава и… това ме разстройва!
— Кога тръгна?
— Няма го вече почти две седмици. Звъни през два-три дни и пита само дали има поща, или дали някой го е търсил. Ако имам късмет, може да се сети да прибави и „как си“.
— А как сте наистина?
Усети усмивка в гласа й.
— Ясно, знам. Държа се, като че ли съм му майка.
— Бащите са… — Ребус заби невиждащ поглед в бюрото си — живеят си безметежно, убедени, че с дъщерите всичко е наред. Докато нещо някъде не се пропука. Докато те самите не разсеят блажената заблуда.
— Май сте натрупал доста опит в това отношение.
— И то горчив.
Жената замълча.
— Много ли държите да говорите с него?
— Много.
— Оставете ми телефона си и когато се обади следващия път, ще го подсетя да ви потърси.
— Благодаря. — Ребус й продиктува номерата на домашния си телефон и на мобифона.
— Нещо друго?
— Нищо. Само го помолете да се обади. — Ребус се замисли за миг. — Търсил ли го е някой друг?
— Искате да знаете дали някой друг е искал да се добере до него? Защо?
— Просто… всъщност няма значение. — Не искаше да й каже, че е полицай. Боеше се да не я подплаши. — Наистина няма причина — повтори той.
Докато затваряше телефона, някой му поднесе още едно кафе.
— Ще подпалиш слушалката.
Пипна я с пръст. Доста бе загряла. Но в този момент телефонът зазвъня и той пак я грабна.
— Инспектор Ребус.
— Джон, Сайобан е.
— Здрасти! Как вървят нещата?
— Джон, помниш ли онова момче? — Сериозен глас с нотка на предупреждение.
— Кое? — Усмивката изчезна от гласа му.
— Дани Симпсън. Оня със срязания череп. Лакеят на Телфорд.
— Какво за него?
— Току-що научих, че е серопозитивен. Домашният му лекар се обади в болницата.
Кръв в очите на Ребус, в ушите му, по шията…
— Бедното момче. — Гласът му прозвуча спокойно.
— Трябваше да го каже още тогава.
— Кога?
— Когато го карахме в болницата.
— Тогава мозъкът му бе ангажиран с куп други неща, а освен това имаше опасност да загуби част от черупката си.
— За Бога, Джон! Опитай се да останеш сериозен поне за минутка, по дяволите!
Тя почти крещеше и някои колеги от съседните маси го погледнаха озадачено.
— Трябва да си направиш веднага тест за СПИН!
— Спокойно, ще стане. Как е той?
— Изписаха го, но не е добре. Упорито се придържа към версията си.
— Усещам ухание на скъп лосион след бръснене: адвокатът на Телфорд в действие, нали?
— Чарлс Гроул? О, тоя е толкова хлъзгав! Като плужек е, не, като амеба!
— Няма да му пращаш картички за Свети Валентин и така си спестяваш разходите.
— Джон, престани. Не се бави, телефонирай в болницата и се свържи с доктор Джоунс. Ще ти определи приемен час и ще направи теста веднага. Резултатът обаче няма да е окончателен: има три месеца инкубационен период.
— Благодаря ти, Сайобан.
Ребус върна бавно слушалката на място и замислено потропа с пръсти по нея. Страхотно — направо забележително! Ребус полага всички възможни усилия да се добере до Телфорд, прави се на добрия самарянин за един от хората му, заразява се от него със СПИН и умира. Втренчи се в тавана.
— Страхотен номер, Господи.
Телефонът пак зазвъня.
