— Централата слуша — обяви той.
— Ти ли си, Джон? — Пейшънс Ейткън.
— Само той и никой друг.
— Исках само да се осведомя дали уговорката за тази вечер остава.
— Честно казано, Пейшънс, не съм сигурен дали ще съм… не знам как да…
— Искаш да отмениш срещата, така ли?
— Съвсем не! Просто имам спешна работа в болницата.
— Да, разбирам.
— Не разбираш. Не става дума за Сами, а за мен.
— Какво има? Станало ли е нещо?
И той й разказа за поредния гаден номер на Оня, Големия…
Тя дойде с него. Болницата на Сами, но друго отделение. Никак не му се искаше да се сблъска с Рона точно сега. Заразен със СПИН… нищо чудно да му забрани да се приближава до леглото на Сами!
Чакалнята светеше от чистота. Стените не се виждаха от информационни табла, а масите — от листовки.
— Трябва да призная, че за колония на прокажени обстановката е доста сносна.
Пейшънс замълча. В чакалнята нямаше други хора. Човек от рецепцията го беше приел, после излезе сестра и записа някои подробности, а сега се отвори друга врата.
— Господин Ребус?
В рамката на вратата стоеше стройна, слаба жена, вероятно доктор Джоунс. Станаха, хванати за ръце, и тръгнаха към нея. Но на половината път Ребус се завъртя на пети и излезе от чакалнята. Пейшънс го настигна едва извън болницата.
— Не искам да зная истината.
— Но, Джон…
— Пейшънс, хайде да не правим от мухата слон. Върху мен пръсна малко кръв и толкова.
Тя не изглеждаше убедена от думите му.
— Трябва да се подложиш на този тест.
— Хубаво… Само че някой друг път, а?
Върна се на „Ардън Стрийт“ в един часа след полунощ. Вечерята с Пейшънс не се състоя; вместо това се върнаха в болницата и поседяха с Рона. Ребус сключи мълчалив договор с Оня, Големия: „Върнеш ли Сами към живота, ще зарежа пиенето завинаги!“ Закарал бе Пейшънс до дома й. На раздяла тя пак го помоли:
— Направи теста. Събери сили и го направи.
Докато заключваше колата, пред него изскочи неясна фигура.
— Господин Ребус, май не сме се виждали доста отдавна.
Остра брадичка, криви зъби, астматично дишане. Невестулката, човек на Кафърти. Облечен бе като просяк — чудесен камуфлаж за ролята му в живота: той бе очите и ушите на Кафърти на улицата.
— Трябва да поговорим — продължи Невестулката с ръце в джобовете на сако от туид, шито за човек, най-малко с двайсетина сантиметра по-висок от него. Погледът му бе отправен към входната врата.
— Не и в моя апартамент — отвърна Ребус. Някои неща бяха все пак дълбоко лични.
— Много е студено.
Ребус поклати глава, Невестулката подсмъркна силно и се примири.
— Нападение ли е? — каза той.
— Да — отвърна Ребус.
— Искали са я мъртва, а?
— Не знам. Може.
— Отпада. Един професионалист няма да се прецака така.
— В такъв случай е било предупреждение.
— Трябват ми записките от следствието.
— Невъзможно.
Невестулката сви рамене.
— Не потърси ли ти помощ от господин Кафърти? Или съм объркал нещо конците?
— Не мога да дам записките. Но ще преразкажа основното.
— Давай.
— „Роувър“-600, открадната на „Джордж Стрийт“ онзи следобед. Изоставили са я до гробището Пиърсхил. Свили са касетофона и няколко касетки. Не може да се твърди със сигурност дали крадецът на колата и на касетофона с касетките е един и същ човек.
— Крадци на дребно.
— Вероятно.
Невестулката се замисли.
— Ако е предупреждение… шофьорът трябва да е виртуоз.
— Сигурно — съгласи се Ребус.
— Не е от нашите… Не са останали много такива. „Роувър“-600, а? Цвят?
— Зелена.
— Задигнали са я от „Джордж Стрийт“, така ли?
Ребус кимна.
— Благодаря. — Невестулката си тръгна, но се обърна и добави: — Ще ми бъде приятно да работим пак заедно, господин Ребус.
Ребус се канеше да каже нещо остро, но се въздържа, нуждаеше се от помощта на Невестулката много повече, отколкото последният — от неговата. Питаше се колко ли лайна още ще трябва да преглътне от Кафърти и докога. Цял живот? Не сключи ли договор с Дявола?
Заради Сами би сторил много повече.
Вкъщи пусна диска с „Рокендрол съркъс“, прескачайки парчетата преди „Стоунс“.
Индикаторът на телефонния секретар премигваше усърдно. Три съобщения: първото беше от Хоган.
— Получи ли резултатите от телефонната компания?
Не и до момента, когато излезе от офиса. Второ съобщение: Абърнети.
— Разбрах, че си ме търсил. Ще се обадя утре.
Ребус се втренчи в телефонния секретар, като че ли му се искаше да го накара някак да измъкне повече от Абърнети, да получи поне намек къде се намира. Секретарят обаче бе преминал на последното съобщение: Бил Прайд.
— Джон, опитах се да се свържа с теб в офиса, оставих съобщение. Но знам, че искаш бърза информация за онези отпечатъци. Пробвай да се свържеш с мен, намирам се на телефон…
Ребус го набра веднага. Беше два часът след полунощ, но Бил ще му прости.
След около минута в слушалката прозвуча сънлив женски глас.
— Извинявам се много — започна Ребус. — Бил там ли е?
— Ще го събудя.
Неясен диалог, после някой вдигна слушалката.
— Искам да знам всичко за отпечатъците.
— Господи, Джон, когато ти казах да се обадиш, не съм имал предвид малките часове на нощта!
— Важно е.
— Знам. Как е тя.
— Все така.
