вторачили, а към него прибави и клуб за игра на голф.
— Какво има в склада?
— Още не е ясно.
— Изясни го.
— В списъка ми е. Нещо друго? Тези гостни „пачинко“… Да не са нещо като зали за развлечения.
— Почти.
— Още една връзка с Телфорд: той монтира игрални автомати в половината кръчми и клубове по източния бряг.
— Смяташ, че от Якудза са го оценили като човек, с когото могат да въртят сделки — познах ли?
— И аз не знам. — Ребус безуспешно се опита да задуши напираща прозявка.
— Май е още много рано сутринта за решаване на големи проблеми.
Той се засмя.
— Права си. Благодаря за помощта, Мириам.
— Удоволствието беше мое. Дръж ме в течение на нещата.
— Разбира се. Нещо ново за Таравич?
— Пълно затишие. Освен това не се чува нищо и за Кандис, съжалявам.
— Благодаря ти още веднъж.
— Дочуване.
Кърт стоеше на прага без престилка и ръкавици: от ръцете му се носеше приятен аромат на сапун.
— Не мога да направя много нещо сам, ще трябва да изчакам другите. — Погледна часовника си. — Какво ще кажеш за една ранна закуска?
— Джон, опитай се да бъдеш обективен. Медиите ще се нахвърлят върху нас като освирепели от глад псета. Сещам се за няколко журналисти, готови да заложат дясната си ръка, за да те заковат.
Шефът, старши полицейски офицер Уотсън, беше в стихията си. Отпуснал едро тяло зад бюрото със скръстени на гърди ръце, той приличаше на огромен каменен Буда. Периодичните кризи, които Ребус му сервираше от време на време, бяха калили Фермера и той се беше научил да приема спокойно по- незначителните удари на живота.
— Ще ме отстраните временно — обяви Ребус — не му се случваше за пръв път. Допи кафето, предложено му любезно от шефа, но задържа голямата керамична чаша в ръце. — А после ще започнете следствие.
— Не веднага — коригира го изненадващо Уотсън. — Първо искам твоето изявление, говоря за пълно и откровено обяснение на последните ти действия, причини за интереса ти към господата Мацумото и Томас Телфорд. Всичко за случая с дъщеря ти, всички твои подозрения и — първо и преди всичко! — основания за тези подозрения. Телфорд вече е наел адвокат, задаващ неудобни въпроси за ненавременната кончина на общия ни японски приятел. Адвокатът… — Уотсън погледна за помощ Джил Темплър, седнала до вратата с гневно стиснати устни.
— Чарлс Гроул — подаде тя с безизразен глас.
— Гроул, а, да. Разпитвал е хората в казиното и е бил снабден с описание на човек, влязъл там веднага след Мацумото и излязъл непосредствено след него. Изглежда убеден, че този човек си бил ти.
— Вие оспорвате ли го? — запита заинтригувано Ребус.
— Ще говорим по въпроса, когато приключим собствените си разследвания. Но не можем да го игнорираме до безкрайност и ти го знаеш.
— Запитахте ли някого какво прави Мацумото тук?
— Работи за консултантска фирма в областта на мениджмънта. Тук е по работа: приключване на последната фаза за покупко-продажба на клуб за игра на голф.
— Придружен плътно от Томи Телфорд.
— Джон, нека не се разсейваме със странични…
— Мацумото е член на Якудза, сър. До този момент съм ги виждал само на телевизионния екран. Сега изведнъж те се телепортират от плът и кръв в Единбург! — Ребус замълча многозначително. — Това не ви ли интересува? Изобщо ли не ви безпокои? Не знам, може би греша в подреждането на нещата по важност, но ми се струва, че се плацикаме като деца в локви, когато всеки миг може да ни помете мощна приливна вълна!
Докато говореше, неволно увеличаваше натиска върху порцелановата чаша и в един момент тя се счупи в ръцете му, парче от нея полетя към пода, той трепна от болка, пое дъх и измъкна друго, забито в дланта му. Капки кръв се понесоха към шефския килим. Джил Темплър тръгна към него с протегната ръка.
— Дай да ти помогна.
Той се дръпна рязко от нея.
— Не!
Прекалено рязко и почти с вик. Зарови в джоба си за кърпичка.
— Имам пакет хартиени кърпички в чантата си.
— Няма нужда. — Кръв капеше по обувките му, Уотсън каканижеше нещо за пукнатина в чашата; Темплър не снемаше втренчен поглед от него. Той притисна бялата памучна тъкан върху раната.
— Ще прескоча до тоалетната да я измия — може ли?
— Разбира се, Джон. Сигурен ли си, че си добре?
— Ще се оправя.
Раната не бе дълбока и студената вода спря кръвотечението. Изсуши я с хартиени кърпи, които после пусна в тоалетната и изчака, докато водната струя ги повлече надолу по канала. Потърси комплект за бърза помощ и покри разреза с няколко лейкопласта. Сви юмрук, отпусна го и се вгледа в дланта си: нито следа от просмукване на кръв. Засега ще трябва да се задоволи с това.
Върна се на бюрото си и се вгледа в паметта си — както му препоръча Уотсън. Джил Темплър го отмина, после спря, явно решила, че има нужда от няколко мили думи.
— Никой от нас не смята, че ти си го сторил, Джон. Но подобно нещо… Японският консул задава въпроси… Трябва да спазим процедурата, нямаме избор.
— В края на краищата всичко опира до политиката, нали? — Ребус мислеше за Джоузеф Линц.
На обяд се отби при Нед Фарлоу — попита го няма ли нужда от нещо. Фарлоу поиска сандвичи, книги, вестници и компания. Имаше изнурен вид, изтощен беше от принудителното обездвижване. Може би скоро ще се сети да поиска адвокат. А всеки адвокат можеше да го измъкне от килията за нула време.
Ребус предаде доклада си на секретарката на Уотсън и се отправи към гарата. Едва бе извървял няколко крачки, когато до него спря „Рейндж Роувър“ и Хубавецът го подкани да влезе. Ребус погледна към задната седалка и погледът му срещна този на Телфорд. Изприщеното му лице лъщеше от мазила против изгаряне: изглеждаше като Джейк Таравич, измъкнат в последния момент от котел с вряща вода.
Ребус се поколеба: не беше проблем да се върне в полицейското с кратък спринт.
— Влизай — повтори „любезното“ подканване Хубавецът. Ребус нямаше навика да отхвърля безплатни покани и се подчини.
Хубавецът завъртя волана и пое в обратна посока. До него отпред бе привързан здраво големият жълт плюшен мечок.
— Вероятно не си струва да моля да оставите Нед Фарлоу на мира, познах ли? — подхвърли Ребус.
Телфорд мислеше за друго.
— Той иска война — ще си я получи.
— Кой?
— Шефът ти.
— Не работя за Кафърти.
— Хайде де!
