— Как искаш да го изиграем?
— Зависи. Какво представлява като човек?
— Предлагам да задаваш въпросите си на фона на мълчаливото ми присъствие.
Хоган го изгледа, после сви рамене и отвори вратата. Заизкачваха протърканите каменни стъпала.
— Дано не са го тикнали чак на тавана.
Името на Колхун бе изписано на картонче, закрепено на врата на втория етаж. Отвориха я и се озоваха в къс коридор с още пет или шест врати. Офисът на Колхун беше първата стая вдясно: той вече стоеше на прага.
— Чух ви: тази сграда е с лоша звукова изолация. Влезте… — Явно не очакваше Хоган да се яви с придружител: гласът му заглъхна, щом зърна Ребус. Върна се в офиса си, покани ги да седнат, мота се известно време със столовете.
— Ужасен хаос — промърмори той, спъвайки се в купчина книги, трупнати на пода.
— Това чувство ми е познато, господине — обади се съчувствено Хоган.
Колхун се втренчи в Ребус.
— Секретарката ме информира, че сте ползвал библиотеката.
— Запълвах някои бели полета, господин Колхун. — Ребус се постара гласът му да звучи равномерно и безстрастно.
— Да, Кандис… — Колхун се замисли. — Имате ли новини за. Искам да кажа, дали тя…
— Днес ще говорим с вас за Джоузеф Линц — прекъсна гърча му Хоган.
Колхун се отпусна тежко на дървения стол, който изскимтя възмутено. В следващия миг Колхун пак бе на крака.
— Чай или кафе? Надявам се, ще ме извините за тоя хаос тук. Това не е обикновеното състояние на офиса ми, но.
— Благодарим за любезната ви покана, господине, но няма да се възползваме от нея. Бихте ли седнал? — Страхотен беше тоя Хоган.
— Разбира се, разбира се. — И Колхун пак се стовари върху нещастния стол.
— Джоузеф Линц, господине — подсказа Хоган.
— Ужасна трагедия… ужасна. Смятат, че е убийство, знаете ли?
— Да, знаем.
— Но да, разбира се. Извинявайте.
Бюрото пред Колхун беше много старо и повърхността му бе украсена с криволиците на дървесния червей. Полиците до стената се огъваха от тежестта на учебниците върху тях. По стените висяха стари репродукции, поставени в рамки, и черна дъска с една-единствена дума, изписана върху нея: „ХАРАКТЕРИСТИКА“. Върху перваза на прозореца бяха натрупани писмени работи, които почти скриваха долната част на стъклата. Стаята излъчваше осезаемо вонята на деформиран интелект.
— Тук сме, защото името ви беше вписано в адресника на господин Линц — продължаваше Хоган. — Процедурата изисква от нас да разговаряме с всичките му приятели.
— Приятели ли? — Колхун вдигна глава. — Не бих нарекъл себе си и господин Линц „приятели“. Бяхме колеги, но не смятам, че съм го срещал повече от три или четири пъти — и то официално! — в продължение на повече от двайсет години.
— Той обаче, изглежда, се е интересувал от вас, колкото и странно да ви звучи. — Хоган отвори бележника си. — Започваме с адреса ви в Уоръндър Парк Терас.
— Не съм живял там от седемдесетте години.
— Записал е и телефонния ви номер там. Следва Къри.
— Тогава бях на вълна живот сред природата…
— В Къри ли? — Гласът на Хоган прозвуча скептично. Колхун наклони глава.
— По-късно разбрах грешката си.
— И се преместихте в Дъдингтън.
— Но не веднага. Живях под наем тук-там, докато търсех да купя нещо.
— Господин Линц е записал телефона ви в Къри, но не и в Дъдингтън.
— Когато се преместих, не пожелах да впиша телефонния си номер в указателя.
— Имаше ли някаква конкретна причина за това решение, господине?
— Знам, че ще прозвучи ужасно, но… — загърчи се Колхун.
— Пробвайте ни.
— Не исках студентите да имат достъп до телефона ми и да ме безпокоят.
— Правят ли го?
— О, да. Телефонират, за да питат за това или онова, да искат съвети. Искат да потвърждавам дати за изпити, питат няма ли да се удължат посочените крайни срокове.
— Давал ли сте адреса си на господин Линц?
— Никога.
— Сигурен ли сте?
— Да. За него обаче не е било много трудно да стигне до него. Достатъчно е да запита някоя от секретарките.
Колхун като че ли губеше бързо самообладанието си. Столът отчаяно стенеше под него.
— Господине — продължаваше невъзмутимо Хоган, — има ли нещо, което желаете да ни разкажете за господин Линц, каквото и да е то?
Колхун само поклати глава, забил поглед в плота на бюрото си.
Ребус реши да вкара жокера в игра.
— Господин Линц е говорил с този офис повече от двайсет минути.
— Това просто не е… не е вярно. — Колхун изтри лице с кърпичка. — Господа, бих ви помогнал с удоволствие, но истината е, че почти не познавам Джоузеф Линц.
— Не ви се е обаждал по телефона, така ли?
— Не.
— И не знаете защо упорито е отбелязвал адресите ви в Единбург през последните три десетилетия?
— Нямам представа.
Хоган въздъхна театрално.
— В такъв случай пилеем напразно и вашето, и нашето време. Благодаря ви, доктор Колхун.
Лицето на учения се отпусна облекчено и неволно предложи красноречив отговор на всички зададени въпроси.
Слязоха мълчаливо по каменните стъпала — не бяха забравили забележката на Колхун за лошата звукова изолация. Колата на Хоган бе по-близо до изхода и двамата се облегнаха на нея, докато разменяха впечатления от току-що проведения разговор.
— Не е спокоен — забеляза Ребус.
— Крие нещо. Смяташ ли, че трябва да се върнем?
Ребус поклати глава.
— Остави го да се поти ден-два, после го удари.
— Не му хареса, че ти беше в офиса.
— Забелязах го.
— Онзи ресторант… Линц на обяд с възрастен господин…
— Защо да не го атакуваме, че е описан от персонала на ресторанта?
— Без да се впускаме в подробности, нали?
Ребус кимна.
— Пробвай го. Може да пропее.
— А какво става с другото лице, което Линц е водил на обяд там, младата жена? — запита Хоган.
— Нищо.
— Луксозен ресторант, възрастен мъж, млада жена…
— Момиче на повикване? — предположи Ребус. Хоган се изсмя.
— Все още ли ги наричат така?
