— Мацумото е член на Якудза. Чувал ли си за тях?
Кратка тишина.
— Чувал съм.
— Телфорд им съдейства в покупката на голф-клуб.
— За какъв дявол го искат?
— Не знам.
Кафърти пак замълча. Тишината се проточи толкова дълго, че Ребус се запита дали мобифонът му не е прекъснал.
— Работи на едро, нали? — В гласа на Кафърти като че ли се промъкна нотка на уважение, независимо от загубата на територия и влияние.
— И двамата познаваме хора, опитвали се да надскочат тавана си. — И в този момент в главата на Ребус се оформи неочаквано ясна представа за крайната цел на последните събития.
— Но както изглежда, Телфорд е още далеко от тавана си — изръмжа Кафърти, а моят ме е натиснал отвсякъде тук! И на всичкото отгоре не съм излежал и половината от присъдата си!
— Знаеш ли какво съм забелязал, Кафърти? Всеки път, когато външно като че ли започваш да свиваш знамената, разбирам, че вътрешно вриш и кипиш: планираш поредния си съкрушителен удар.
— Знаеш много добре, че трябва да върна удара, няма значение дали го искам или не. Малък ритуал, който трябва да се спази — като ръкостискането например.
— Колко хора имаш?
— Повече от достатъчно.
— Още едно, последно нещо… — Ребус не можеше да повярва, че го споделя с него. — Днес тук пристигна Джейк Таравич. Според мен фойерверките за твоя сметка са предназначени за него. Надеждата е, изглежда, че той ще бъде съответно впечатлен.
— Да разбирам ли, че Телфорд е запалил дома ми само за да се изфука на онова грозно руско копеле?
„Също като дете, което се изтъква пред родителите си — помисли Ребус. — Надхвърляйки тавана си.“
— Е, това вече е краят, Сламенко! — ревеше междувременно Кафърти в слушалката. — Всички прегради са вдигнати! Онези двамата искат да играят мръснишки с Морис Джералд Кафърти — прекрасно! Ще лепна и на двамата синя пъпка! Ще заразя и двамата! И докато свърша, ще се питат дали не са прихванали проклетия СПИН в последния стадий!
И с това се приключи телефонно-мобифонната сесия. Ребус върна слушалката на място, допи изстиналото кафе и провери получените съобщения. Пейшънс го питаше дали ще има възможност да отиде при нея на вечеря. Рона го информираше, че в болницата искат да проведат ново сканиране. Боби Хоган искаше да го чуе.
Обади се първо в болницата. Рона се впусна в дълги обяснения за предстоящо ново сканиране на мозъка, за да се прецени степента на увреждане.
— Защо не го направиха веднага?
— Не знам.
— Пита ли ги?
— Защо ти не ги попиташ? Когато не съм тук, си готов дори да спиш в стола край леглото на Саманта! Какво има — да не би присъствието ми да те плаши?
— Извинявай, Рона, имах тежък ден.
— Тежък и за всички други наоколо!
— Егоист съм, знам. Съжалявам.
Остатъкът от разговора им премина според познатия до болка шаблон. Затвори линията с облекчение. После телефонира на Пейшънс, не я намери и съобщи на телефонния й секретар, че с радост приема поканата за вечеря. Последно се свърза с Боби Хоган.
— Здравей, Боби. Добра ли се до нещо?
— Дребна работа. Срещнах се с Телфорд.
— Знам, той ми каза.
— Говорил си с него, така ли?
— Заяви, че не познава Линц. Разпита ли Семейството?
— Имаш предвид мотаещите се из офиса? Същата история.
— Спомена ли петте хиляди?
— Да не би кукувица да ми е изпила ума?! Слушай, попаднах на нещо и смятам, че ще можеш да ми помогнеш.
— Давай.
— В адресната книжка на Линц намерих два адреса на някакъв доктор Колхун. Отначало помислих, че става въпрос за личния му доктор.
— Той е лектор по славянски езици.
— Линц като че ли го е държал под око. Отбелязал е три адреса в един период от повече от двайсет години. Първите два адреса са комплектовани с телефонни номера, но не и последният. Направих проверка и се оказа, че Колхун е живял на него през последните три години.
— Е, и?
— Линц не е имал номера на домашния му телефон. Ако е искал да говори с него.
Ребус наостри уши.
— …му се е налагало да телефонира в университета — довърши той: имаше предвид разговора от двайсет и повече минути, отбелязан на телефонната сметка на Линц. Спомни си приказките на Колхун за Линц: „Срещал съм го на няколко официални събирания по определени поводи. Хората от нашия факултет не са така близки. Искам да кажа, ние не бяхме близки.“ — Не са били в един факултет — каза Ребус на глас. — Колхун заяви, че почти не са се срещали.
— Защо тогава Линц е отбелязвал различните му адреси в града?
— Нямам представа, Боби. Пита ли го?
— Не, но възнамерявам да го сторя.
— Той, изглежда, се е вживял в ролята на Невидимия. От цяла седмица напразно се опитвам да се добера до него. — За последен път са го видели в „Морвена“. — „Въпрос: дали Колхун не е връзката между Телфорд и Линц?“
— Върнал се е.
— Какво?
— Имам среща с него в офиса му.
— Идвам и аз. — Ребус постави слушалката на място и се отправи с бързи крачки към вратата.
Докато паркираше служебната „Астра“ без номера, зърна Кирстин Мийд в колата, напускаща паркинга. Махна с ръка, но тя не го видя, а докато намери и натисне клаксона, колата беше вече отпрашила в неизвестна посока. Запита се доколко познава Колхун — все пак тя го предложи за преводач…
Хоган висеше до перилата и бе станал свидетел на напразните му опити за връзка от разстояние.
— Познаваш ли я?
— Кирстин Мийд.
Хоган веднага се сети.
— Преводачката, нали?
Ребус изгледа високата сграда.
— Намери ли доктор Давид Леви?
— Още не се е обаждал на дъщеря си.
— Колко време стана вече?
— Достатъчно дълго, за да предизвика съмнения, но тя не изглежда много разтревожена.
Ребус се върна на конкретната работа.
