внимание точно на нашия човек, а не на някой друг. Тази ли е идеята?
— Тази част трябва да се разработи много добре — съгласи се с критиката Клейвърхаус. — Колкото по- малко се осланяме на късмета, толкова по-добре.
— Поради което ето как го разработихме — намеси се Ребус.
— Познавам букмейкър, Марти Джоунс, който ми е много задължен. Нашият човек току-що е бил в магазина на Телфорд и точно излиза, когато до тротоара спира кола с Марти и двама от хората му. Марти хваща нашия човек за яката и иска да му издължи някакви залагания. Става голяма разправия с юмрук в корема като последно предупреждение.
— Нашият човек се връща със залитане и препъване в магазина и сяда да поеме дъх — продължи Кларк, която веднага схвана играта. — Дек и Кен го питат съчувствено какво става.
— И той отчаяно им разказва цялата жалка и гадна история: комарджийски дългове, разпаднала се женитба и тъй нататък.
— А за да е още по-привлекателен — обади се Дейвидсън, — го назначаваме като охрана.
Ормистън го погледна, изпълнен явно със съмнение.
— Смяташ ли, че босовете на „Маклейн“ ще се съгласят?
— Ще ги убедим — намеси се спокойно и уверено Клейвърхаус.
— А дали Телфорд ще се хване на въдицата? — запита Кларк.
— Зависи до каква степен е притиснат от обстоятелствата — отговори Ребус.
— Човек отвътре… — възкликна Ормистън с блеснали очи. — Работещ за Телфорд. Винаги сме го искали!
Клейвърхаус кимна.
— А сега най-важното. Кой ще бъде „нашият човек“? — Погледна Ребус и Дейвидсън. — Телфорд ни познава до един.
— Имам предвид човек извън Единбург — отговори Ребус. — Работил съм с него и преди — много свестен човек. Телфорд дори не знае за съществуването му.
— А той съгласен ли е?
Настъпи тишина.
— Зависи кой го иска — обади се глас откъм вратата. Набит човек с гъста, добре поддържана коса и проницателен поглед. Ребус стана, стисна ръката на Джак Мортън и го представи на другите.
— Ще имам нужда от семейна история — заяви Мортън, преминавайки направо на работата. — Джон ми обясни плана, нямам забележки по него. Но ще имам нужда от апартамент тук, нещо мърляво и невзрачно.
— Ще го уредим още утре — заяви Клейвърхаус. — Ще трябва да говорим с шефовете по този въпрос и да го решим. — Погледна Мортън. — Какво каза на шефа си, Джак?
— Взех няколко дни отпуска. Реших, че няма защо да се впускам в дълги обяснения.
Клейвърхаус кимна одобрително.
— Ще говоря с него веднага щом получим разрешение за действие.
— Трябва да го получим още тая нощ — настоя Ребус. — Възможно е хората на Телфорд вече да са се спрели на някого. Ако се мотаем, ще проиграем тая златна възможност.
— Правилно — съгласи се Клейвърхаус, поглеждайки часовника си. — Ще проведа няколко телефонни разговора и ще прекъсна няколко следобедни разпускания с чаша уиски в ръка.
— Ще те подсиля, ако се наложи — предложи услугите си Дейвидсън.
Ребус погледна Джак Мортън — истинският приятел, приятелят в нужда — и му благодари само с устни. Мортън сви рамене — тоест „удоволствието е мое“.
— Трябва да тръгвам — обяви Ребус на събранието и се изправи. — Знаете номера на пейджъра и на мобифона ми — в случай че ви потрябвам за нещо.
Сайобан Кларк го настигна в коридора.
— Искам само да ти кажа едно голямо „благодаря“.
Ребус премига озадачено.
— За какво?
— Клейвърхаус забрави за касетофона и набора си от кънтри парчета, откакто му взе ума с идеята си. Нима не забеляза благодатната тишина?
24.
Вечерята беше чудесна. Ребус говори на Пейшънс за Сами, за Рона, за слабостта си към музиката от шейсетте години, за пренебрежението си към модата. От своя страна тя говори за работата си, за експерименталния готварски клас, който бе поела, за планираното пътуване до Оркни. Ядоха пресен пастет с домашно приготвен сос от миди и скариди и изпиха заедно бутилка минерална вода. Ребус се опитваше с все сила да не мисли за предстоящата операция. Таравич, Кандис, Линц. Тя, разбира се, усещаше, че присъства в стаята само отчасти, и полагаше усилия да не се чувства предадена. Попита го ще си ходи ли вкъщи.
— Това покана ли е?
— Не съм сигурна… може би.
— Хайде да се престорим, че не е, за да не се чувствам жалък негодник, когато я откажа.
— Звучи разумно. Май всевъзможни неща се гонят из главата ти, познах ли?
— Изненадан съм, че не ги виждаш да изтичат от ушите ми.
— Искаш ли да поговорим за някои от тях? Искам да кажа… Може и да не си забелязал, но тази вечер говорихме практически за всичко, без да споменем и дума за нас двамата.
— Приказките едва ли ще помогнат.
— Докато затварянето вътре в себе си помага, така ли? — Тя вдигна демонстративно ръка. — Ето го шотландецът, най-щастлив в отрицанието!
— Какво отричам?
— Като начало, не ми разрешаваш достъп до живота си.
— Извинявай.
— Господи, Джон, защо не изпишеш тази дума на тениската си?
— Благодаря, може би ще се възползвам от съвета ти. — Стана от дивана.
— О, по дяволите, извинявай. — Тя се усмихна. — Ето я силата на лошия пример.
— Така е, прихваща като грип. Всичко е наред.
Тя се изправи, докосна ръката му.
— Да разбирам ли, че те е страх от още един опит?
— Не знам дали ще ми повярваш, но точно сега той е най-малкият от страховете ми.
— Вярвам ти. Не се безпокой, всичко ще мине добре. „Не тревожи тревогата, докато тя не те затревожи.“
— Хънки Дори.
— Хънки Дори — повтори тя с усмивка. Целуна го по бузата. — Знаеш ли, така и не разбрах какво означава това.
— Хънки Дори ли?
— Да.
— Албум на Дейвид Боуи.
Така и не разбра какво го накара да се върне, но се радваше, че го стори. Защото пред казино „Морвена“ се надуваше бялата лимузина на Таравич. Шофьорът й скучаеше, облегнат на нея с цигара в уста. От време на време измъкваше мобифон и провеждаше кратък разговор. Ребус не откъсваше поглед от казиното. „Томи Телфорд притежава страхотно заведение — мислеше той. — А момичетата са от Източна Европа, грижа на Розовия.“ Питаше се до каква степен се преплитаха империите на Телфорд и Таравич. А Якудза? Нещо като че ли не се връзваше.
„Какво получава Таравич от всичко това?“
