— Оттегли се. Остави Телфорд на мен.
— Не се ли повтаряме? Той ме удря, аз кротувам и изглеждам като нещо вонящо, пльоснато на тротоара, което всеки гледа да не настъпи!
— Ще го предупредим.
— А междувременно аз трябва да ти вярвам, че ще свършиш работата вместо мен, така ли?
— Тук следва ръкостискане.
Кафърти изсумтя.
— Стискал съм ръцете на купища копелета.
— А сега попадаш на изключение от правилото.
— Ти си изключение от много правила, Сламенко. — Кафърти се замисли. — Казиното, клубовете, „Флинт Стрийт“. Твърдиш, че не са ударени сериозно, така ли?
— Доколкото разбирам, оросяващата система е предизвикала най-големи вреди.
Кафърти стисна зъби.
— Сега май изглеждам още по-голям глупак. — Ребус мълчеше: изчакваше го да приключи шахматната игра, разигравана наум. — Добре — заяви накрая гангстерът. — Ще привикам войските си обратно. Освен това може би е време да попълня редиците им. — Погледна Ребус. — Време е за свежа кръв.
Което напомни на Ребус за нещо, непрекъснато отлагано досега.
Дани Симпсън живееше с майка си в Уестър Хейлс.
Отблъскващият жилищен квартал явно беше планиран и осъществен от безсърдечни садисти, живеещи безопасно далеко от чудовищното си творение. Но Ребус се отнасяше с голямо уважение към него. Тук беше израснал Томи Смит: упражнявал се беше със саксофон, натъпкан с чорапи, за да не безпокои съседите зад тънките стени. Томи Смит бе един от най-добрите саксофонисти, които Ребус бе слушал в живота си.
В известен смисъл Уестър Хейлс съществуваше някак извън границите на реалния свят — беше далеко, настрани от пътищата, водещи от някъде до някъде. Ребус никога не бе имал причина да преминава с колата си през квартала — идваше тук само по работа, както в случая. Обиколният път минаваше край него, предлагайки на шофьорите единствената мимолетна среща с това забравено от Бога място. През прозорците на колите си те виждаха високи блокове, тераси, неизползвано игрище — и никаква жива душа. Не толкова бетонна джунгла, колкото бетонен вакуум.
Ребус почука на вратата. Не беше наясно какво точно ще каже на Дани Симпсън. Искаше само да го види. Искаше да го види без кръвта и болката. Искаше да го види цял.
Искаше просто да го види.
Но нито Дани, нито майка му се оказаха вкъщи. Излезе съседка без горна протеза и обясни нещата.
Обяснението отведе Ребус в болницата, където Дани Симпсън лежеше в малко мрачно отделение с бинтована глава и се обливаше в пот, сякаш не бе напускал игрището цели деветдесет минути. Не беше в съзнание. До леглото седеше майка му и галеше китката му. Медицинска сестра обясни на Ребус, че най- подходящото място за Дани е болница за безнадеждно болни — ако му намерят легло.
— Какво стана?
— Предполагаме, че е започнала инфекция. Когато човек престане да се съпротивлява. Светът е смъртоносно място. — Тя сви рамене: привикнала беше с човешката агония. Майката на Дани забеляза, че говорят, и вероятно взе Ребус за лекар. Стана, приближи се и застана пред него, очаквайки да й каже нещо.
— Дойдох да видя Дани — поясни той.
— Да?
— През нощта, когато… аз го докарах тук през нощта, когато се случи нещастието с него. Исках просто да видя как е.
— Виждате сам. — Гласът й се прекърши и заглъхна. „Само на пет минути оттук е стаята на Сами“ — мислеше той. Егоистично бе смятал нейното състояние за уникално и то бе наистина такова — за него. Сега виждаше, че на много малък радиус от леглото на Сами ридаеха други родители, стискаха безжизнените ръце на децата си и питаха защо.
— Съжалявам много — запелтечи той. — Бих искал…
— И аз също — въздъхна жената. — Той не беше лошо момче. Дързък, но не и лош. Проблемът му беше, че непрекъснато се стремеше към нещо ново, нещо интересно. Всички знаем докъде води това.
Ребус кимна, обзет от непреодолимо желание да се махне оттук, да не изслушва докрай кратката житейска история на младежа. Вътрешният му свят беше вече пренаселен с призраци, едва му стигаха силите да се бори с тях. Стисна ръката на жената.
— Съжалявам, но трябва да тръгвам.
Тя кимна разсеяно и завлачи крака към леглото на сина си. Искаше му се да наругае Дани Симпсън за възможността да му е прехвърлил смъртоносния вирус. Даде си ясна сметка, че ако се бяха срещнали на прага на дома му, разговорът им щеше да протече по този начин и кой знае дали Ребус щеше да се задоволи само с ругатня.
Искаше да го прокълне… но не можа. Едва ли щеше да е по-резултатно от клетвите срещу Оня, Големия горе — само загуба на време и дъх. Вместо това отиде в стаята на Сами и я намери сама. Никакви други родители, никакви сестри, от Рона нямаше и следа. Целуна дъщеря си по челото — солен вкус в устата. Пот — трябваше да се избърше. Усети и някаква нова миризма. Талк. Седна, обгърна топлите й ръце със своите.
— Как си, Сами? Непрекъснато забравям да ти донеса малко от твоя парфюм, за да пробвам дали ароматът му ще те извика обратно при нас. Майка ти седи тук и ти пуска класическа музика. Питам се дали я чуваш. Дори не знаех досега, че я харесваш. Има толкова неща, за които никога не сме говорили… Чакай… какво?…
Стана, за да се увери. Движение зад клепачите!
— Сами? Сами-и-и?
Досега не бе забелязвал такова нещо. Натисна бутона до леглото й. Почака да се появи сестра. Натисна го отново.
— Хайде, хайде, Сами!
Клепачите й притрепериха… и пак замряха.
— Сами!
Отвори се врата, в стаята се втурна сестра.
— Какво има?
— Стори ми се, че… че движи…
— Движи ли?
— Само очите — сякаш се опитваше да ги отвори.
— Ще извикам лекар.
— О, хайде, Сами, опитай пак! Отвори очички, миличка — подканваше я той, като че ли тя пак беше бебе, потупваше китките, после бузите й.
Пристигна същият лекар, на когото Ребус бе крещял първия ден. Повдигна клепачите й, насочи лъч светлина от фенерчето си към зениците й, взря се в тях.
— Ако сте забелязал движение, сигурно наистина е било така.
— Да, видях го! Това означава ли нещо?
— Трудно е да се каже.
— Опитайте все пак. — Впи настоятелен поглед в лекаря.
— Тя спи и сънува. Понякога човек движи бързо очи насън.
— Тогава би могло да е — Ребус потърси точната дума — неволно?
— Както вече казах, трудно е да се разбере. Последните сканирания показват видимо подобрение. — Замълча за миг и доуточни: — Слабо, но сигурно.
Ребус кимна разтреперан. Лекарят забеляза състоянието му, попита го дали се нуждае от успокоително. Ребус поклати глава. Лекарят хвърли поглед на часовника си: чакаха го още куп визитации. Сестрата
