е била излишна — тези два изстрела задоволяват нещо неназовимо — гонитбата приключва. Четиримата герои на уличния екшън се обръщат като по команда и изтичват обратно в очакващия ги на улицата фургон.
Публична екзекуция в родния град на Томи Телфорд.
Двете жертви се подвизавали там като широко известни лихвари.
Късметлията в болницата беше известен като Малкия Стиви Мъри — само на двайсет и две години. Нещастникът в моргата беше Дони Дрейпър — или Пердето, както са го наричали от малък. Ще има да си чешат езиците и да остроумничат за негова сметка. Само две седмици са му оставали до двайсет и петия му рожден ден. Ребус се надяваше, че е успял да използва максимално краткия си живот на тая земя.
Полицията в Пейсли бе осведомена за преместването на Телфорд в Единбург, знаеше за наличието на проблеми там. Шефът Уотсън получи информативно обаждане по телефона от колегата си в Пейсли.
Двамата младежи били най-умните и най-способните хора на Телфорд в Пейсли.
Описанието на нападателите било неясно.
Децата отказвали да говорят. Родителите им не допускали полицията до тях, страхували се от отмъщение. Е, да, на полицията могат да откажат, но Ребус се съмняваше много дали ще бъдат чак толкова сдържани, когато Томи Телфорд се появи в Пейсли със своите въпроси, решен на всяка цена да получи отговори.
Лошо. Това означаваше ескалация. Палежите и побоищата оставяха отворена вратичка за евентуални преговори. Но убийството… убийството поставяше враждата на много по-високо ниво.
— Има ли смисъл да се говори с тях отново? — запита Джил Темплър. Седяха в столовата, но сандвичите им стояха недокоснати пред тях.
— Какво мислиш по въпроса?
Ребус знаеше какво мисли. Тя говореше просто защото смяташе, че празните приказки са по-добри от пълното бездействие. Би могъл да я посъветва да спести дъха си.
— Използвали са мачете — уточни той.
— Както и когато скалпираха Дани Симпсън. — Ребус кимна.
— Канех се да попитам… — започна тя.
— За какво?
— За Линц… какво каза?
Ребус доизпи студеното кафе.
— Искаш ли още едно?
— Джон…
— Линц е провел няколко телефонни разговора, които се е опитал да прикрие. Единият от тях е бил до офиса на Томи Телфорд на „Флинт Стрийт“. Не знаем точно как се връзва, но смятаме, че наистина се връзва.
— Какво общо би могло да има между Линц и Телфорд?
— Може би Линц се е обърнал към него за помощ. Може би Телфорд му е осигурявал проститутки. Както вече казах, не знаем. Поради което именно държим този факт в тайна.
— Много ти се иска да вкараш Телфорд на топло, нали?
Ребус се вторачи в нея, премисли думите й.
— Не толкова много, колкото по-рано. Сега само той не ми стига.
— Искаш и Кафърти, така ли?
— И Таравич… и Якудза… и всички останали играчи в това шоу.
Тя кимна.
— Това е купонът, за който спомена, нали?
Той докосна главата си.
— До един са тук, Джил. Опитвах се да ги изритам, но те не искат да ме оставят на мира.
— Може би ще успееш, ако престанеш да свириш тяхната музика.
Ребус се усмихна уморено.
— Ето една добра идея. С коя предлагаш да я заменя? Какво ще кажеш за тройния албум?
— Това е по твоята част, не по моята, слава Богу.
— Нямаш представа какво пропускаш.
— Напротив, имам: била съм вече там.
Имаше една стара поговорка: „От мен кръв, та от него вода ли ще тече?!“ Поради което Ребус се върна в офиса на Уотсън. Бузите на Фермера още пламтяха след неприятната среща с големия бос. Когато Ребус понечи да се отпусне в стола, Уотсън изрева:
— Ще сядаш, когато ти кажат!
— Благодаря, сър.
— Какво, по дяволите, става, Джон?
— Моля, сър?
Фермерът погледна бележката, която му бе оставил на бюрото.
— Какво е това?
— Един мъртвец и един сериозно ранен в Пейсли. Хора на Телфорд. Кафърти го удря там, където най- силно ще го заболи. Вероятно смята, че територията на Телфорд в Пейсли е поизтъняла и направо плаче за лесни удари.
— Пейсли. — Фермерът натика бележката в чекмеджето. — Проблемът не е наш.
— Ще стане. Ответният удар на Телфорд ще е тук.
— Това няма значение, инспекторе. Хайде сега да поговорим за Фармацевтичната компания на Маклейн.
Ребус премига, отпусна рамене.
— Смятах да ви уведомя…
— Но вместо това го чувам от шефа си!
— Не люшкам аз това бебе, господине. Отделът за криминални разследвания тика количката.
— Но кой настани бебето в нея?
— Канех се да ви докладвам.
— Имаш ли представа на какви пачи яйца ме насади? Отивам във Фетс и се оказва, че не съм в течение на нещо, за което един от подчинените ми знае! Хиляди дяволи! Изглеждах като олигофрен!
— Моите уважения, сър, но не мога да повярвам, че е било точно така.
— Не ми противоречи! Изглеждах като селския идиот! — Фермерът удари гневно по бюрото с две ръце. — И това не ми се случва за пръв път! А винаги — винаги! — съм се опитвал да ти защитавам задника, и ти го знаеш!
— Да, сър.
— Винаги съм бил максимално честен и справедлив с тебе!
— Напълно, сър.
— А ти ми се отплащаш така!
— Няма да се случи повече, сър.
Фермерът се втренчи свирепо в него, но Ребус издържа геройски погледа му и дори му го върна.
— Дяволски се надявам, че наистина няма да се повтори. — Фермерът се отпусна назад, малко поуспокоен. — Имаш ли нещо за казване?
— Не, сър. С изключение на… може би…
— Хайде, изплюй камъчето. — Фермерът пак се стегна и неволно се наведе напред отново.
— Мъжът в апартамента над мен, господине. Струва ми се, че е Дарт Вейдър.
27.
Ленард Коен: „Има война!“
