произнесе думата. Приключи разговора, намери плик, постави в него десет лири и бележка: „В памет на Дани Симпсън.“ Замисли се дали да се подложи на изследване. Телефонът му остро иззвъня.
— Ало?
Статичен шум, работещ двигател: телефон в лека кола в движение, и то с голяма скорост.
— Това поставя полицейския тормоз на ново ниво. — Телфорд.
— Какво имаш предвид?
— Дани Симпсън е мъртъв едва от шест часа и ти въртиш шайба на майка му.
— Откъде знаеш?
— Бях там. Поднасях съболезнования.
— Телефонирах по същата причина. Не смяташ ли, че поставяш комплексите си за полицейски тормоз на нови нива?
— Да бе — ще кажеш, че и Кафърти не е запретнал ръкави да ме смаже.
— Твърди, че няма нищо общо със станалото в Пейсли.
— Басирам се, че си вярвал във феи като дете.
— И сега вярвам.
— Добрите феи няма да ти помогнат, ако заставаш до Кафърти.
— Заплашваш ли ме? Не ми отговаряй: Таравич е в колата с теб, нали? — Тишина. „Бинго!“ — помисли Ребус. — Смяташ, че Таравич ще те уважава, защото си разрешаваш да плюеш по ченгета, така ли? Той не изпитва никакво уважение към тебе — погледни само как развява Кандис в лицето ти.
В слушалката се изля смес от лекомислие и бяс.
— Хей, Ребус, вие двамата с Кандис в оня хотел — усладила ти се е май, а? Джейк твърди, че е страхотно парче. — Смях отзад: господин Розовия, който — според Кандис — никога не я бе докосвал. Празно перчене: Телфорд и Таравич и игричките между тях — за съжаление те си играеха и със света наоколо.
Ребус намери точния тон.
— Опитах се да й помогна. Ако тя е прекалено глупава, за да го разбере, то си заслужава такива като теб и Таравич. — Внушаваше им, че е загубил интерес към Кандис. — Между впрочем Таравич ти я измъкна от ръцете без проблеми. — Атакуваше, търсеше пролуки в тандема Телфорд-Таравич.
Настъпи тишина.
— А какво, ако Кафърти действително не е зад случката в Пейсли?
— Били са неговите хора.
— Излезли от контрол.
— Ако той не може да ги контролира, това си е негов проблем. Той е нищо, Ребус, свършен е.
Ребус замълча, вслушан в заглушения разговор между двамата в колата. Пак гласът на Телфорд.
— Господин Таравич иска да каже нещо.
— Ребус? Смятах, че сме цивилизовани хора.
— В какъв смисъл?
— Когато се срещнахме в Нюкасъл… Смятах, че сме се разбрали — или съм сгрешил, така ли?
Напомняше му само загатнатото споразумение: остави Телфорд на мира, скъсай с Кафърти, и Кандис и синът й ще бъдат в безопасност. Какво искаше Таравич?
— Спазих моята част от споразумението.
Пресилен смях.
— Знаеш ли какво означава Пейсли?
— Какво?
— Началото на края на Морис Джералд Кафърти.
— Обзалагам се, че ще изпратиш цветя на гроба. Мъртви цветя.
Ребус влезе в управлението в Сейнт Ленард, седна пред компютъра си и поиска сведения за Кърлежа.
Уилям Андрю Колтън — голям файл. Ребус реши да поиска папките и написа молба в този смисъл. Позвъняване от портала: безименен посетител, според описанието — Невестулката.
Ребус слезе на портала.
Невестулката беше отвън с цигара в уста. Облечен бе в зелено непромокаемо яке — и двата джоба бяха скъсани. Ушанка със спуснати наушници предпазваше ушите му от вятъра.
— Хайде да повървим — предложи Ребус. Невестулката се приспособи към ритъма на стъпките му. Заскитаха през квартал с нови апартаменти, които се надуваха със сателитни антени и прозорци, измъкнати сякаш от кутии „Лего“. Зад тях се издигаха заплашително скалите на „Солсбъри Крейгс“. — Не се безпокой, не съм в настроение да се правя на алпинист.
— А аз съм в настроение за топла, задимена кръчма — промърмори Невестулката и тикна брадичка зад вдигнатата яка на якето.
— Някакви новини за дъщеря ми?
— Близко сме, казах ти вече.
— Колко близко?
Невестулката обмисли отговора си.
— Имаме касетите от касетофона на колата, човека, който ги е продал. Той твърди, че ги е получил от друг.
— А той е…
Хитра усмивчица: Невестулката знаеше, че контролира Ребус и може да разтяга нещата колкото поиска.
— Скоро ще се срещнеш с него.
— Дори и така да е… Казваш, че касетите са измъкнати от колата, след като е била изоставена, така ли?
Невестулката клатеше глава.
— Не е точно така.
— Как е тогава? — Искаше му се да срита мъчителя си на тротоара и да заудря главата му в плочките.
— Дай ни още ден или два и ще имаме всички отговори на въпросите ти. — Вятърът злобно хвърли шепа пясък срещу тях и те обърнаха глави. Ребус забеляза едър мъжага да се мотае на около петдесет метра зад тях.
— Спокойно — обади се Невестулката. — Той е с мен.
— Страх те е, а?
— След Пейсли Телфорд е наточил зъби за кръвта ни.
— Какво знаеш за Пейсли?
Очите на Невестулката се превърнаха в тесни прорези.
— Нищо.
— Нищо ли? Кафърти започва да подозира собствените си хора в самодейност. — Невестулката поклати глава под втренчения поглед на Ребус.
— Първо и преди всичко не зная нищо за това.
— Кой е първият човек на шефа ти?
— Питай Кафърти. — Невестулката се оглеждаше, даваше вид на човек, отегчен от разговора. Даде сигнал на дебелия врат отзад, който го препредаде по-нататък. Секунди по-късно до тях спря новичък яркочервен ягуар с шофьор, който явно се измъчваше от седящата работа; картината се допълваше от кожена тапицерия с кремав цвят. Мутрата отзад се впусна напред, за да отвори вратата за Невестулката.
— Ти си първият му човек — констатира Ребус. Невестулката: очите и ушите на Кафърти по улиците; дребосъкът с вечно размъкнатите, окъсани дрехи на напълно пропаднал човек. Невестулката дирижираше шоуто. Всички лейтенанти на различни постове, всички, направени по поръчка костюми… колективът, който
