(според полицейските доклади) управляваше царството на Кафърти в отсъствие на главния бос… всички до един бяха само фасада — димна завеса. Гърбушкото с развалени зъби и вечно тъп бръснач беше истинският заместник на боса.
Ребус не успя да се сдържи и се разсмя. Охраната се вмъкна на мястото на пътника отпред едва след като се увери, че шефът му се е разположил удобно на задната седалка. Ребус почука по стъклото и Невестулката го смъкна.
— Не се ли опитваш да измъкнеш бутилката от ръцете му?
— Господин Кафърти е напълно сигурен в мен. Той знае, че ще бъда почтен с него.
— А Телфорд?
Невестулката се втренчи в него.
— Телфорд не ме интересува.
— Кой те интересува тогава?
Но стъклото на прозореца запълзя нагоре и Невестулката — Кафърти го бе нарекъл Джефри — обърна лице настрани, изхвърляйки Ребус от главата си.
Ребус остана на тротоара, докато колата се скри от погледа му. Дали Кафърти не грешеше драстично, поверявайки командата на Невестулката? Или най-добрите му мъже чисто и просто бяха преминали на другата страна на барикадата?
Или Невестулката беше действително толкова хитър, умен и зъл като животното, чието име носеше?
Върна се в управлението и потърси Бил Прайд. Той засвива рамене много преди да стигне до бюрото му.
— Съжалявам, Джон, нямам новини за теб.
— Съвсем никакви ли? Какво ще кажеш за откраднатите касети? — Прайд поклати глава. — Странно, току-що говорих с някого, който ме осведоми, че знае кой ги е продал и от кого ги е взел.
Прайд се облегна назад.
— Чудех се защо не ме преследваш за новини, не идваш всеки ден тук. Оказа се, че си наел частен детектив, прав ли съм? — Лицето му бързо почервеняваше. — Смъкна ми се кожата от работа по тоя случай, Джон, знаеш, че го правя. Излиза, че ми нямаш никакво доверие.
— Не е вярно, Бил. — Ребус изведнъж премина от атака в защита.
— Кого си наел, Джон?
— Само хора от улицата.
— Както се разбира, хора с добри връзки. — Той замълча за миг. — За престъпници ли говорим?
— Дъщеря ми е в кома, Бил.
— Знам. А сега отговори на въпроса ми!
Другите наоколо вече се бяха вторачили в тях. Ребус намали глас.
— Само няколко от моите доносници.
— Искам имена.
— Хайде, Бил…
Прайд впи пръст в бюрото си.
— През последните няколко дни реших, че си загубил интерес към случая. Смятах, че — може би — не желаеш да се стигне до отговор. — Замисли се. — Не би отишъл при Телфорд. Кафърти тогава. — Очите му се разшириха. — Прав ли съм?
Ребус обърна глава настрани.
— Господи, Джон… Каква е сделката? Той ти подава на тепсия шофьора, ти му подаваш — какво?
— Не е така.
— Не мога да повярвам, че си се доверил на Кафърти. Ти го вкара в кафеза, за Бога!
— Не е въпрос на доверие.
Но Прайд клатеше глава.
— Има една граница, която не трябва да се пресича.
— Ела на себе си, Бил. Няма такава граница. — Ребус разпери ръце. — Ако я има, покажи ми я.
Прайд почука чело.
— Тя е тук, горе.
— В такъв случай е въображаема.
— Наистина ли го приемаш така?
Ребус потърси отговор, отпусна се на бюрото, прокара ръка през косата си. Спомни се нещо, казано от Линц веднъж: „Когато загубим вяра в Бога, губим вяра във всичко… вярваме на всичко.“
— Джон? — извика някой. — Търсят те на телефона.
Ребус се вторачи в Прайд.
— Ще довършим по-късно. — Отиде до друго бюро и прие обаждането. — Ребус на телефона.
— Обажда се Боби. — Боби Хоган.
— Какво мога да сторя за теб, Боби?
— Като начало можеш да ми помогнеш да изръся от гърба си оня задник от Специалния отдел.
— Абърнети ли?
— Не ме оставя на мира.
— Загрява телефона ти, така ли?
— Господи, Джон, добре ли си с ушите? Той е тук!
— Кога се довлече?
— Никога не си е отивал.
— Останах с впечатление, че…
— И ме усуква на всички посоки! Говори, че те познава от миналото, така че защо не поговориш с него?
— В Лийтс ли си?
— А къде другаде може да съм, по дяволите?
— Там съм след двайсетина минути.
— Така ме подлуди, че отидох при шефа си, а това е огромно изключение за мен. — Боби Хоган пиеше кафето си с такъв израз на отвращение, като че ли бе лекарство за интравенозно инжектиране. — Горното копче на ризата му бе разкопчано, връзката — разхлабена. — Само че — продължи той, — неговият шеф е говорил с моя шеф и разговорът завърши с „Работете заедно и…“ още нещо.
— Какво нещо?
— Забранено ми беше да казвам на когото и да било, че е още тук.
— Благодаря ти, приятелю. Какво прави той всъщност?
— Питай какво не прави! Настоява да присъства на всички разпити. Иска копия от записите на касета и разпечатки. Иска да следи всички писмени доклади по случая, иска да знае какви са плановете ми, какво съм ял на закуска.
— Не смятам, че е успял да бъде полезен по някакъв начин, прав ли съм?
Погледът на Хоган беше повече от красноречив.
— Нямам нищо против интереса му към случая, но поведението му граничи с целенасочено и резултатно поставяне на прът в колелата. Той постепенно забавя темпото на разследването — като че ли целта му е да го натика в девета глуха!
— Може би точно този е планът му.
Хоган вдигна мрачен поглед от ръба на чашата си.
— Не разбирам.
— Както и аз. Слушай, ако наистина пречи, както каза, защо не му спретнем едно шоу и да видим как ще
