реагира?
— Какъв тип шоу?
— Кога ще се появи на хоризонта?
Хоган хвърли поглед на часовника си.
— След около половин час. Тогава спирам работата си за деня и му давам подробен отчет.
— Половин час ще стигне. Може да използвам телефона ти, нали?
29.
Абърнети пристигна и напразно се опита да прикрие изненадата си. В определеното за разследване помещение (стаята на Хоган) сега работеха напрегнато трима души.
Хоган говореше по телефона с някакъв библиотекар: искаше информация и заглавия на книги и статии за Пътя на плъховете. Ребус сортираше доклади и друга писмена документация: поставяше ги в ред, проверяваше ги по няколко пъти, отделяше всичко ненужно настрани. Тук беше и Сайобан Кларк — тя говореше по телефона с еврейска организация: искаше от тях списък на военнопрестъпници. Ребус кимна на Абърнети, без да спира работата си.
— Какво става? — запита Абърнети, докато събличаше шлифера си.
— Помагаме. Боби има прекалено много работа, за да успее да се справи сам. — Ребус кимна към Сайобан. — И Отделът за криминални разследвания е заинтересуван.
— Откога?
Ребус размаха лист хартия.
— Това тук може да се окаже по-голямо, отколкото сме смятали.
Абърнети се огледа. Искаше да говори с Хоган, но той все още бе лепнат за телефона. Изглежда, само Ребус разполагаше с време за въпроси и отговори.
Точно според плана на Ребус.
Имаше само пет минути да въведе Сайобан в него, но вроденият й артистичен талант довърши останалото: сега говореше на свободната линия по телефона повече от убедително. Междувременно библиотекарят-менте на Хоган задаваше правилните въпроси в такива случаи. И Абърнети беше зашеметен.
— Какво искаш да кажеш?
— Всъщност — Ребус постави на бюрото една от папките, — защо не се включиш и ти?
— Как?
— Ти си от Специалния отдел, а той има достъп до тайните служби. — Ребус направи многозначителна пауза. — Прав ли съм?
Абърнети облиза нервно устни и сви рамене. — Ето, виждаш ли? — продължи Ребус. — Започнахме да се питаме за нещо. Може да има куп причини за убийството на Джоузеф Линц, а отговорът вероятно е точно в оная, която прескачаме. — По внушение на самия Абърнети според Хоган. — Имам предвид тъй наречения Път на плъховете. А ако убийството на Линц е свързано точно с това?
— Но как?
Сега Ребус сви рамене.
— Точно тук се вписваш ти. Искаме пълна информация за Пътя на плъховете.
— Но той не е съществувал.
— Интересно. Купища книги твърдят обратното.
— Грешат.
— А как ще обясниш множеството останали живи? Като се изключи фактът, че впоследствие един след друг прилежно и много удобно са напуснали този свят: самоубийства, пътни катастрофи, падане от прозорци на високи етажи. Линц е само една малка брънка от дълга редица трупове.
Сайобан Кларк и Хоган бяха приключили важните телефонни разговори и слушаха напрегнато.
— Катериш се по погрешно дърво — промърмори Абърнети.
— Ами нали знаеш, когато си в гора, изкачваш всяко дърво, което може да ти осигури по-добра гледка.
— Няма Път на плъховете.
— Да не би да си експерт по този въпрос?
— Сверявах информация…
— Да, разбира се, всичките тези разследвания. И докъде ви доведоха? Някое от тях ще стигне ли до съдебната зала?
— Твърде рано е да се каже.
— А после ще стане твърде късно. Тези хора не стават по-млади. Виждам същото и в Европа: забавяне на процесите, докато подсъдимите застареят достатъчно, за да загубят разсъдъка си. Резултатът е същият: няма процес.
— Виж какво, това няма нищо общо с…
— Защо си тук, Абърнети? Защо дойде да разговаряш с Линц този път?
— Ребус, това не е …
— Ако не можеш да ни отговориш, обърни се към шефа си. Накарай го той да го стори. Иначе, както сме се заровили в тая мръсотия, въпрос на време е да измъкнем някой стар кокал на дневна светлина.
Абърнети отстъпи крачка назад.
— Ясно, май се опитвате да ме вбесите. — Захили се, втренчил поглед в Хоган. — Тази е играта ви, нали?
— Съвсем не — отговори Ребус. — Информирам те само, че ще удвоим усилията си. Ще душим във всяко ъгълче… Пътят на плъховете, Ватикана, превръщане на нацистите в шпиони по време на Студената война в полза на съюзниците… Другите имена от списъка ти, другите заподозрени… Ще говорим с всеки един от тях, ще проверим дали случайно не познават Джоузеф Линц. Може да са се сблъскали по пътя насам.
Абърнети клатеше глава.
— Няма да ви разреша да го направите.
— Да разбирам ли, че смяташ да пречиш преднамерено на разследването?
— Не съм казал такова нещо.
— Не, но точно това ще направиш. — Ребус замълча за миг. — Ако мислиш, че сме на погрешен път, докажи го. Дай ни цялата информация за миналото на Линц. — В очите на Абърнети се четеше ясно едва сдържан свиреп гняв. — В противен случай ще продължим да ровичкаме и да душим. — Ребус отвори следващата папка и измъкна първия лист. Хоган грабна телефона и завъртя шайбата. Сайобан Кларк се вгледа демонстративно в списък на телефонни номера и избра един от тях.
— Ало, с Градската синагога ли говоря? — разпалено натисна педала Хоган. — Да, тук е детектив- инспектор Хоган, отдел за криминални разследвания в Лийт. Нямате ли случайно информация за Джоузеф Линц?
Абърнети сграбчи палтото си, завъртя се на пети и затръшна вратата след себе си.
Хоган върна слушалката на място.
— Май го ядосахме.
— Едно от коледните ми желания се сбъдна! — възкликна Сайобан.
Ребус се обърна към нея.
— Благодаря ти, че отдели време за мен, Сайобан.
— О, я стига! Удоволствието беше мое. Но защо се спря точно на мен?
— Защото той знае, че си от отдела за криминални разследвания. Исках да остане с впечатление, че интересът към случая се увеличава. И защото между вас двамата се създаде напрежение при последната ви среща. Антагонизмът винаги помага.
— И какво точно свършихме? — намеси се Хоган. Той прибираше папките, половината от които съдържаха документация по друг случай.
— Разклатихме го — отговори Ребус. — Той не е тук по здравословни причини. Нито пък се е домъкнал в града от тревога за вашето здраве. Тук е, защото онези от Специалния отдел в Лондон искат да следят отблизо разследването. А според мен това означава, че са стреснати от нещо.
