— Да не се хвърли светлина върху Пътя на плъховете ли?
— Вероятно. Абърнети следи всички такива случаи в цялата страна. Някой в Лондон май здравата се поти.
— Страх ги е, че Пътят на плъховете ще ни насочи към убиеца на Линц, така ли?
— Не съм сигурен дали ще се стигне чак дотам — отговори Ребус.
— Какво искаш да кажеш?
Ребус погледна Кларк.
— Не съм сигурен дали ще се стигне чак дотам — повтори той.
Хоган се предаде.
— Е, изглежда, го изръсих от гърба си поне за известно време — и на това съм благодарен. Някой от вас да иска кафе?
Кларк погледна часовника си.
— Може.
Ребус изчака Хоган да излезе и пак благодари на Сайобан.
— Не бях сигурен дали ще успееш да отделиш време. Как е Джак?
— Даваме му голяма свобода на действие. Остава ни само да гризем нокти и да чакаме. А ти? Какво смяташ да правиш?
— Да се държа настрани.
Тя се засмя.
— Е, няма що — веднага ти повярвах.
Хоган се върна с три кафета.
— Не сте късметлии — имаха само мляко на прах.
Кларк се смръщи.
— Всъщност време е да се връщам.
Стана и облече палтото си.
— Длъжник съм ти. — Хоган стисна приятелски ръката й.
— Няма да допусна да го забравиш — обеща тя и се обърна към Ребус: — Ще се видим по-късно.
— Всичко най-добро за деня.
Хоган постави чашата си до нейната.
— Успяхме да се отърсим от тая пиявица Абърнети, но постигнахме ли нещо друго?
— Ще почакаме и ще видим, Боби. Нямах достатъчно време за разработване на стратегия.
Телефонът иззвъня точно когато Хоган бе поел щедра глътка горещо кафе. Ребус вдигна слушалката.
— Ало?
— Ти ли си, Джон? — Музикален фон от кънтри: Клейвърхаус.
— Току-що си тръгна.
— Не търся Кларк, търся теб.
— О?
— Добрах се до нещо интересно за теб — поне така смятам. Току-що се просмука от Националния информационен център. Сакиджи Шода… Надявам се, че го произнасям правилно. Слязъл е вчера на „Хийтроу“, качил се е на летище „Кензай“. Информацията е изпратена на Отдела за криминални разследвания, отговарящ за Югоизточния регион.
— Страхотно.
— Не се е мотал, веднага е хванал връзка за Инвърнес, прекарва нощта там и сега чувам, че е в Единбург.
Ребус погледна през прозореца.
— Май не е време за игра на голф.
— Той не е тук да играе голф. Според оригиналния доклад, господин Шода е с доста висок ранг в… не мога да разчета факса… Соки май и още нещо.
— Сокайя? — Ребус неволно стегна тяло.
— Като че ли е точно това.
— Къде е сега?
— Проверих няколко хотела. Отседнал е в „Кали“. Какво е Сокайя?
— Горният ешелон на Якудза.
— Какво означава всичко това за теб?
— Готов бях да предположа, че са изпратили заместник на Мацумото, но тоя изглежда няколко степени по-горе в йерархията.
— Да не би да е шефът на Мацумото?
— Което означава, че вероятно е тук, за да проучи какво се е случило с неговия човек. — Ребус почука замислено по зъбите си с химикалката. Хоган слушаше, но едва ли схващаше същността на разговора. — Защо Инвърнес? Защо не директно в Единбург?
— И аз се питах за това. — Клейвърхаус кихна шумно. — До каква степен ще се вбеси според тебе?
— Някъде между „леко“ и „много“. По-важно е как ще реагират Телфорд и Розовия.
— Предполагаш, че Телфорд ще се откаже от „Маклейн“?
— Напротив, той вероятно ще поиска да демонстрира на господин Шода, че може да върши някои неща както трябва. — Ребус се сети за още нещо от подадената информация. — Отделът за Югоизточния регион, така ли?
— Да.
— А не Скотланд Ярд?
— Може би става въпрос за едно и също?
— Може би. Имаш ли номер за контакт?
Клейвърхаус му го продиктува.
— Ще се свържеш ли с Джак Мортън довечера?
— Да.
— Осведоми го за това. Добре е да го знае.
— Ще се обадя по-късно.
Ребус върна слушалката на място, вдигна я отново, добра се до външна линия и успя да се свърже. Обясни причината за обаждането и помоли за помощ.
Казаха му да почака.
— Това има ли нещо общо с Телфорд? — запита Хоган. Ребус кимна.
— Хей, Боби, говорил ли си някога с Телфорд.
— Опитах няколко пъти и получавах един отговор: „Грешно свързване.“
— Подкрепят го хората му, нали?
Хоган кимна с усмивка.
— Ще ти разкажа нещо смешно. Влязох в офиса на Телфорд и заварих някаква жена на бюрото му с гръб към мен. Извиних се — казах, че ще се върна, когато свърши работата си с дамата. Тя обърна към мен лице на побесняла фурия.
— Хубавеца, нали?
Хоган кимна.
— Най-сетне го видях изкаран от релси — прекрасна гледка, уверявам те! — Хоган се разсмя.
— Свързваме ви — обади се гласът на телефонистката.
— С какво мога да ви помогна? — Уелски акцент.
— Аз съм детектив-инспектор Джон Ребус от Шотландския отдел за криминални разследвания. — Ребус смигна на Хоган: лъжата му даваше по-голяма тежест.
— Да, инспекторе?
— А вие сте?
— Детектив-инспектор Морган.
— Получихме онова съобщение тази сутрин…
— Да?
