Очакваха удара на Телфорд. Главният бос даде идеята за „демонстративното присъствие като задръжка“. Тя не изненада Ребус, а още по-малко Телфорд: Чарлс Гроул бе в пълна бойна готовност и се заоплаква от неправомерно преследване още щом патрулните коли се появиха на „Флинт Стрийт“. Как според тях клиентът му ще управлява законния си важен бизнес и ще осъществява множество обществени проекти под натиска на своеволно и досадно полицейско наблюдение? „Обществени проекти“ — тоест пенсионерите и апартаментите, за които не плащаха наеми. Телфорд нямаше да се поколебае да експлоатира този факт докрай, уверен в реакцията на медиите.
Патрулните коли ще бъдат изтеглени — това бе само въпрос на време. И веднага пак ще лумнат нощни пожари, както всички очакваха.
Ребус отиде в болницата и поседя с Рона до леглото на Сами. Вече добре познатата болнична стая му изглеждаше като безметежен, подреден оазис, където всеки час от денонощието идваше с очаквани, успокоителни ритуали.
— Измили са косата й — забеляза той.
— Пак я сканираха — обясни Рона. — Нямаше как да не отмият после лепкавата каша. — Ребус кимна. — Вярно ли е, че си забелязал движение на очите й?
— Струва ми се, да.
Рона докосна ръката му.
— Обади се Джаки. Възможно е да дойде в края на седмицата. Честно предупреждение.
— Прието и разбрано.
— Изглеждаш съсипан.
Ребус се усмихна.
— Надявам се един хубав ден някой да ми каже колко чудесно изглеждам.
— Е, този хубав ден не е днешният — отвърна Рона.
— Причината трябва да е в пиенето, побоищата и жените.
Мислеше за казиното и Кандис… за белия смъртоносен прах по устните й.
Мислеше за Кафърти и Телфорд: дали и двамата не му играят номера?
Мислеше още и за Джак Мортън: „Надявам се, че е добре.“
Пустият апартамент на „Ардън Стрийт“ го посрещна с бодрия звън на телефона. Успя да вдигне слушалката малко преди намесата на телефонния секретар.
— Почакайте, докато изключа проклетото нещо. — Намери точното копче, щракна го.
— Страхотна технология, а, Сламенко?
Кафърти.
— Какво искаш?
— Чух за Пейсли.
— Искаш да кажеш, че си говорил със себе си, така ли?
— Нямам нищо общо с историята там.
Ребус се изсмя.
— Повтарям: нямам нищо общо с оная касапница в Пейсли.
Ребус почти падна във фотьойла си.
— Ако смяташ, че ще ти повярвам, дълбоко се лъжеш. — „Игрички“ — мислеше той.
— Няма значение дали ще ми повярваш или не. Искам просто да го знаеш.
— Благодаря. Тая нощ ще спя по-спокойно.
— Някой ме вкарва в капан, Сламенко.
— Телфорд няма причини да го прави. — Ребус въздъхна, завъртя глава, опъвайки врат. — Слушай, не се ли сети за друга възможност?
— Каква?
— Някои от твоите да са развели знамената зад гърба ти.
— Щях да зная.
— Ще знаеш онова, което офицерите ти благоволят да съобщят. А ако лъжат? Нямам предвид цялата банда: възможно е само двама-трима да са излезли извън контрол.
— Щях да зная. — Гласът на Кафърти звучеше равно, лишен от емоции: той явно обмисляше подхвърлената от Ребус възможност.
— Добре, съгласен съм, щеше да знаеш. Кой ще е първият, който ще се осмели да ти го каже? Кафърти, ти си в затвор далеко оттук. Как ти се струва, трудно ли ще им бъде да те заблуждават?
— Говоря за хора, на които съм имал пълно доверие цял живот. — Кафърти замълча. — Те щяха да ми кажат.
— Ако знаеха. Ако не са били предупредени да мълчат. Схващаш ли за какво говоря?
— Двама или трима извън контрол… — повтори замислено Кафърти.
— Вероятно имаш някои предвид, нали?
— Джефри щеше да знае.
— Джефри ли? Така ли се казва Невестулката?
— Гледай само да не чуе, че го наричаш така.
— Дай ми номера му, аз ще говоря с него.
— Няма да стане. Ще го накарам той да те потърси.
— А ако той е един от действащите на своя глава?
— Още не знаем дали има такива.
— Но приемаш, че е възможно, нали?
— Приемам, че Томи Телфорд се опитва да ми тикне босилека в ръцете.
Ребус се вторачи в прозореца.
— Буквално ли да те разбирам?
— Чух за договор в този смисъл.
— Но ти си защитен, нали?
Кафърти се захили.
— Сламенко, още малко и ще ме разплачеш: май усетих нещо като загриженост в гласа ти.
— Въобразяваш си.
— Виж какво, има само два изхода. Единият — ти се справяш с Телфорд. Другият — аз се справям с него. И двамата сме съгласни тук, нали? Напомням ти, че не аз тръгнах да превземам чужда територия и да развявам главорези.
— Може би той просто е по-амбициозен. Може би ти напомня за теб самия на младини.
— Да не искаш да кажеш, че съм се размекнал?
— Правилото е едно и ти го знаеш: или се приспособи, или умри.
— А ти приспособи ли се, Сламенко?
— Малко… може би.
— Да бе… колкото почти невидима точица на хоризонта.
— Не става въпрос за мен сега.
— Ти си толкова вътре, колкото всеки друг, не го забравяй. Сладки сънища, Сламенко.
Ребус постави слушалката на място. Чувстваше се изтощен и потиснат. Децата от апартамента отсреща вероятно вече спяха, пердетата бяха дръпнати. Огледа стаята. Джак Мортън му беше помогнал да я боядиса в ония далечни времена, когато мислеше за продажба. Джак му бе помогнал и да ритне шишето.
Знаеше, че няма да може да заспи. Върна се в колата и се отправи към „Йънг Стрийт“ и бар „Оксфорд“. Там беше тихо и спокойно. В ъгъла седяха двама от обикновените кръчмарски философи, а в задната стая трима музиканти прибираха цигулките си. Изпи две чаши кафе без сметана, прибра се в колата и отиде до „Оксфорд Терас“. Паркира пред апартамента на Пейшънс, изключи двигателя и се отпусна назад, вслушан в джаза по радиото: Астрид Джилберто, Стан Гец, Арт Пепър, Дюк Елингтън. Каза си, че ще изчака в колата, докато пуснат лош изпълнител, и тогава ще почука на вратата на Пейшънс.
Но когато това стана, беше вече много късно. Не искаше да се появява на прага й без предупреждение. Би било… не беше редно. Не заради отчаянието, струящо от една такава постъпка, а защото не искаше тя да остане с впечатление, че се натиска. Включи двигателя и потегли към Ню Таун и надолу към Грантън. Спря на брега на Форт и стоя там, зад спуснатите прозорци на колата, вслушан в шепота на реката и
