бръмченето на нощното движение по магистралата.
Дори и със затворени очи не можеше да се изолира от света наоколо. Нещо повече: в миговете преди да потъне в безпаметството на съня въображението му бе най-живо, образите в главата му — най-ярки. Питаше се какво ли сънува Сами и дали изобщо сънува. Рона твърдеше, че Сами дошла тук, за да бъде с него. Не можеше да се сети какво бе направил, за да заслужи обичта й.
Върна се в града за еспресо в бара на Гордън, а после пое към болницата: не беше проблем да намери място за паркиране по това време на нощта. Точно пред входа бе спряло такси и двигателят му бръмчеше равномерно на празен ход. Влезе в стаята на Сами и с изненада установи присъствието на още някой там. Първата му мисъл беше: „Рона.“ Стаята се осветяваше само от нощното осветление, проникващо през дръпнатите пердета. Жена, коленичила до леглото, отпуснала глава върху одеялото. Той пристъпи напред, тя го чу и обърна лице, проблясващо от сълзи.
Кандис.
Очите й се разшириха и тя се изправи с усилие.
— Исках да я видя — прошепна Кандис. Ребус кимна. В полуздрача на стаята тя още повече напомняше Сами: същата фигура, същата прическа, същата форма на лицето. Ровеше в джоба на дългото червено палто за носна кърпичка.
— Харесвам я — добави тя и той пак кимна.
— Таравич знае ли къде си?
Кандис поклати глава.
— Онова такси отпред — с него ли дойде?
Тя кимна.
— Всички отишли в казино. Аз казала: глава боли. — Говореше със запъване, личеше си как прехвърля всяка дума в главата си, преди да я изговори.
— Ще разбере ли, че не си в стаята си?
Тя помисли, после поклати глава.
— В една стая ли спите? — продължаваше Ребус. Тя пак поклати глава, този път с усмивка.
— Джейк не обича жени.
Това беше ново за Ребус. Мириам Кенуърти беше подхвърлила нещо за женитба с англичанка, но бе обяснила този брак с желание да се заобиколят имиграционните закони. Спомни си как Таравич опипваше Кандис и сега си даде сметка, че го беше правил заради Телфорд. А последният бе допуснал да я арестуват, а после да бъде прибрана от Отдела за криминални разследвания. Дребен знак за съперничество между двамата партньори.
— Сами… дали…
Ребус сви рамене.
— Надяваме се да се оправи, Кандис.
Тя се взря в пода.
— Казвам се Дуня.
— Дуня — повтори той.
— Сараево беше като… — Погледна го. — Бягах оттам… щастливка. Всички казваха: „Ти щастливка, щастливка!.“ — Бодна с показалец гърдите си. — Щастливка. Оцеляла… жива. — Разплака се и той я прегърна.
Стоунс: „Оцелели души“. Но понякога само тялото оцеляваше, а душата умираше, проядена, сдъвкана от грозни преживявания…
— Дуня, Дуня — заповтаря той името й, усилвайки усета за истинската й самоличност, опитвайки се да стигне до оная част от нея, заключена с девет ключалки след Сараево. — Дуня, ш-ш-ш. Всичко ще се оправи. Тихо. — И галеше косата, лицето й, с другата ръка на гърба й, поемаща гърчовете на тялото й. Гонеше с премигване собствените си сълзи, без да сваля замъглен поглед от тялото на Сами. Нажежената атмосфера в стаята пръскаше почти видими искри като пренатоварен електрически проводник и той се питаше дали част от тях не достигаха до мозъка й.
— Дуня, Дуня, Дуня…
Тя се отдръпна от него, обърна му гръб. Не можеше да я остави да си отиде така. Пристъпи до нея, постави ръце върху раменете й.
— Дуня, как те намери Таравич? — Тя като че ли го разбра. — В Лоуър Ларго. Хората му са те измъкнали оттам, нали?
— Брайън — прошепна тя едва чуто. Ребус се намръщи.
— Брайън Симърс? Хубавеца…
— Той казва Джак.
— Казал му е къде си? — Но защо просто не я е замъкнал направо в Единбург? Сещаше се за причината: тя вече беше твърде опасна, приближила се бе прекалено до полицията. Най-доброто решение бе да я разчисти от района. Не убийство: това би ги инкриминирало до един. Таравич беше добро разрешение на проблема: той я контролираше успешно. Хубавецът спасяваше приятеля си за пореден път.
— Довлече те тук, за да злорадства над Телфорд. — Ребус се замисли за миг, после я погледна. Какво би могъл да стори за нея? Къде Кандис би била в безопасност? Тя като че ли разчете мислите му и стисна ръката му.
— Знаеш, аз има… — Оформи с ръце люлка, разлюля я.
— Момче — каза Ребус и тя кимна. — А Таравич знае къде е то, така ли?
Тя поклати глава.
— Камионите… те взели него.
— Камионите на Таравич с бежанци ли? — Тя пак кимна. — И ти не знаеш къде е синът ти, така ли?
— Джейк знае. Той казва негов човек… — сполучливо представи с пръстите на ръцете си бързо движение на множество крачета — …убие мое момче, ако…
Човек на Таравич… бързодвижещи се крачета… Кърлежа! Сети се нещо…
— Защо Кърлежът не е тук с Таравич? — Тя го гледаше неразбиращо. — Таравич тук — загърчи се той, — Кърлежа — в Нюкасъл. Защо?
Тя сви рамене, замисли се.
— Той не идва. — Измъкваше от паметта си случайно заседнали откъслеци от разговор. — Опасност.
— Опасен ли? — Ребус се смръщи. — За кого?
Тя пак сви рамене. Ребус обгърна ръцете й с длани.
— Не можеш да му имаш доверие, Дуня. Трябва да се махнеш от него.
Тя му се усмихна с искряща влага в очите.
— Опитала.
Вгледаха се един в друг еднакво безпомощни, после тя изтегли ръце и той я придружи до таксито.
28.
Сутринта се обади в болницата по телефона, осведоми се за състоянието на Сами и помоли да я преместят в друга стая.
— Как е Дани Симпсън?
— Извинявам се, вие от семейството му ли сте?
Което беше достатъчно информативно. Представи се и запита кога е станало.
— През нощта — отговори сестрата.
Когато защитните сили на организма са най-слаби: в часовете на смъртта. Ребус позвъни на майката и се представи отново.
— Моите съболезнования… Кога ще е погребението?
— Ще присъства само семейството… и без цветя. Събираме суми за дарение на благотворително заведение. Някои хора имат добро мнение за Дани.
— Сигурно е така.
Ребус взе адреса на „заведението“ — общежитие за болни от СПИН: майката на Дани не намери сили да
