Итковиан пристъпи и застана до Хетан.
— Добре го изигра.
Тя дишаше пресекливо и явно нямаше сили да му отговори.
Изкъртиха още плочи. Донесоха фенери и ги приготвиха за спускане на дълги пръти, но засега тъмнината все още поглъщаше всичко под пода.
Кафал застана от другата страна на Итковиан. Беше спрял песнопението си.
— Те са тук — избоботи той. — Обкръжили са ни.
Щит-наковалня кимна разбиращо. „Духовете, привлечени от песента му в нашия свят. Дошли са. Жадни и изпълнени с копнеж. И аз ги усещам…“
Ямата бе с геометрична форма, дълга седем крачки и почти толкова широка; стигаше до кварцита в центъра, който, изглежда, стоеше върху каменна колона. Рат-жреците и жриците на Съвета бяха станали от местата си и вече пристъпваха, за да погледнат отблизо. Един жрец — Рат-Финир — се приближи до тримата Сиви мечове.
Брукалаян и Итковиан го посрещнаха с поклон. Четинестата маска с бивните беше безизразна, човешките очи зад нея изгледаха мрачно Карнадас.
— Търсих — заговори жрецът кротко и тихо — чак до копитата на нашия Бог. Гладувах четири дни, газих през тръстиките и се озовах на прогизналия от кръв бряг на владенията на Бивнестия. Кога за последен път сте предприемали такова пътуване?
Дестраянтът се усмихна.
— И какво разбрахте, като се озовахте там, Рат-Финир?
— Тигърът на лятото е мъртъв. Плътта му гние на една равнина далече на юг оттук. Убит е от слугите на Пророка на Панион. Но погледнете го само Рат-Трейк — обзет е от някаква подновена жар, не, от тиха радост едва ли не.
— В такъв случай, изглежда, песента на Трейк все още не е изпята — отвърна след пауза Карнадас.
— Да не би това да ви е някакъв божествен гамбит? — изсъска Рат-Финир. — Има само един бог на войната!
— Може би ще е разумно да си гледаме своето, сър — измърмори дестраянтът.
Маскираният жрец изсумтя, обърна се ядосано и се отдалечи.
Итковиан го погледа още миг-два, след което се наведе към Карнадас.
— Толкова ли сте неподатлив на отчаяние? Знаехте ли тази новина?
— За смъртта на Трейк? — Дестраянтът бавно вдигна вежди, без да откъсва очи от Рат-Финир. — О, да. Колегата ми е пътувал далече, за да стигне до разцепените копита на Финир. Докато аз никога не съм напускал онова място. — Карнадас се обърна към Брукалаян. — Смъртни мечо, наистина е дошло времето да смъкнем маската на този помпозен свадливец и неговите претенции за превъзходство…
— Не — избоботи Брукалаян.
— От него вони на безразсъдство, сър. Не можем да разчитаме на такова същество сред своите…
Брукалаян се обърна към него.
— И какви ще са последствията от това, сър? Готов ли сте да заемете мястото си в Съвета на маската?
— От това би имало само полза…
— Този град не е нашият дом, Карнадас. Твърде голям е рискът да се оплетем в паяжината му. Отговорът ми си остава „не“.
— Добре.
Фенерите на прътите бяха запалени и джидратите започнаха внимателно да ги спускат. Вниманието на всички изведнъж се прикова в онова, което се открои долу.
Подът на камерата се оказа на по-малко от човешки ръст дълбочина под кръстосаните греди на тавана. Виждаше се дървен нос на открит морски съд, изкривен от старост и може би от някогашната тежест на земя и камъни, катраненочерен и дялан с голямо умение. По-назад Итковиан видя бордовете и гнездата за греблата.
Трима от работниците се смъкнаха в камерата с фенери в ръце. Щит-наковалня пристъпи към ръба и надникна. Съдът беше изсечен само от едно дърво, дълго над десет разкрача — сплескано и усукано в последния си пристан. До него имаше още един съд, също като първия, после — друг. Целият скрит под на Залата на Съвета в Хомота беше покрит с лодки. Итковиан не беше знаел какво може да очаква, но със сигурност не беше това. „Баргастите не са мореплаватели… вече не. Богове, тези лодки сигурно са на хиляди години.“
— Десетки хиляди — прошепна дестраянтът до него. — Дори магията, която ги е съхранила, е започнала вече да гасне.
Хетан скочи до първата лодка. Личеше, че също е изумена. Посегна плахо и колебливо.
Един от стражите вдигна фенера си точно над лодката.
Всички ахнаха.
Лодката беше пълна с тела, струпани безразборно, всяко увито в нещо като оцапано с червена боя корабно платно. Изглеждаха цели и непокътнати.
Рат-Кралица на сънищата заговори:
— Ранните записки на Съвета описват откритията на такива еднодръвки… в повечето могили, изравнени при строителството на Капустан. Във всяка е имало по няколко тела като тези, които виждате тук, и повечето лодки са се разпадали при опита да бъдат преместени. Проявена е обаче известна мярка на уважение, защото телата са били почетени — онези трупове, които не са се оказали невъзвратимо унищожени при разкопките, са били събрани и отново положени в оцелелите съдове. Долу — продължи тя и гласът й преряза гробното мълчание — има седем канута и над шестдесет тела. Учените от онова време са били убедени, че погребалните гробници не са баргастки. Но сме длъжни да признаем, че у Хетан и нейния народ определено могат да се забележат черти на тоблакай. Лично аз съм убедена, че тоблакай, баргастите и трелл са от един и същи род — като у баргастите има повече човешка кръв, отколкото у другите. Не разполагам с много доказателства, с които да подкрепя убеждението си, освен простото наблюдение на физически характеристики и начин на живот.
— Това са духовете на нашите Основатели — каза Хетан. — Истината крещи в мен. Истината стяга сърцето ми с железни пръсти.
— Те намират силата си — избоботи Кафал от ръба на ямата.
Карнадас кимна замислено и промълви:
— Намират я. Наистина. Радост и болка… възбуда, смекчена от скръбта по все пак изгубените. Щит- наковалня, свидетели сме на раждането на богове.
Итковиан пристъпи към Кафал и сложи ръка на рамото му.
— Как ще пренесете тези реликви от града? Панионците гледат на всеки бог освен на своя като на заклет враг. Ще се постараят да унищожат и вас, и всичко, което намерихте.
Баргастът се извърна и малките му твърди очи го пронизаха.
— Нямаме отговор, вълко. Все още не. Но не се боим. Вече не. Никога вече.
Итковиан кимна разбиращо и каза:
— Хубаво е, когато се озовеш в прегръдката на своя бог.
— Богове, вълко. Вече имаме много. Първите баргасти, дошли на тази земя. Съвсем първите.
— Предците ви са се възвисили.
— Да. Кой би посмял да предизвика гордостта ни?
„Това тепърва ще се разбере, уви.“
— Дължиш извинение — каза Стони Менакис, след като излезе от тренировъчния кръг и посегна за кърпата, за да изтрие потта от лицето си.
Грънтъл въздъхна.
— Да. Съжалявам, момиче…
— Не на мен, идиот с идиот. Няма смисъл да се извиняваш за това, което си и винаги ще си останеш! — Замълча да огледа тясното острие на рапирата си и се намръщи на щръбката до вътрешния ръб, на педя от
