върха, после хвърли поглед към новобранката на Сивите мечове, която стоеше в кръга и очакваше новия си съперник. — Зелена е още тая проклетница, но се учи бързо. Извинението, тъпако, го дължиш на господин Керули.
— Не ми е вече господар.
— Той ни спаси кожите, Грънтъл. Включително и твоята безценна кожа.
Грънтъл скръсти ръце и повдигна вежда.
— О, и как точно го е постигнал това? Като духна още при първата суматоха? Странно, не забелязах никакви мълнии и пламъци от Древния му бог, гадния му Господ…
— Всички бяхме изпопадали, глупако. Бяхме свършили. Но този жрец ни измъкна душите — доколкото онези К’Чаин Че’Малле можеха да подушат, бяхме мъртви. Не помниш ли да си сънувал? Сънувал! Издърпа ни в лабиринта на Древния си бог. Помня всяка подробност…
— Мисля, че бях твърде зает с умирането си — сопна се Грънтъл.
— Да, умираше, но Керули и от това те измъкна. Неблагодарна свиня. В един миг едно К’Чаин Че’Малле ме подмяташе насам-натам, а в следващия се събудих някъде… на друго място… и над мен стоеше огромен призрачен вълк. И знаех — разбрах го моментално, Грънтъл, че нищо няма да може да мине покрай този вълк. Стоеше на стража… над мен.
— Някакъв слуга на Древния бог ли?
— Не. Той няма слуги. Той си създава приятели. За тебе не знам, но след като знам, че — разбрах го, докато лежах под онзи гигантски вълк — е бог, който си намира приятели, вместо безмозъчни поклонници… по дяволите, аз съм негова, Грънтъл, телом и духом. И ще се бия за него, защото знам, че и той ще се бие за мен. Ужасни били Древните богове, ха! Ще си избера него вместо онези дърлещи се глупци с техните храмове, ковчежета с реликви и ежедневни ритуали.
Грънтъл я зяпна невярващо.
— Сигурно все още халюцинирам.
— Все едно — каза Стони и пъхна рапирата си в ножницата. — Керули и неговият Древен бог спасиха живота ти, Грънтъл, тъй че сега отиваме при него и ти ще му се извиниш, и ако си поне малко умен, ще го помолиш да останеш с него, във всичко, което ни предстои…
— Гуглата да ме вземе, как пък не. О, добре, ще кажа „извинявай“ и всичко останало, но не ща да имам нищо общо с никакви богове, Древни или не, включително и с техните жреци…
— Знаех си, че не си умен, но трябваше да ти го предложа все пак. Хайде да вървим. Къде се е дянал Бюк?
— Не знам. Той, ъъъ, ме доведе.
— Древният бог спаси и него. И Манси. Гуглата ми е свидетел, ако онези двамата некроманти даваха и пет пари дали ще останат живи, или ще умрат. Ако е умен, ще прекрати този договор.
— Е, никой от нас не е умен колкото теб, Стони.
— Не че не го знам.
Излязоха от казармения двор. Грънтъл все още усещаше ефекта от последните няколко дни, но с пълен корем с храна вместо с пиене, а и след краткото, но ефикасно внимание, което му бе отделил жрецът на Сивите мечове Карнадас, установи, че стъпва доста по-стабилно, а и болката зад очите му бе позаглъхнала. Трябваше да удължи крачка, за да не изостане от обичайната отривиста крачка на Стони. Колкото и да привличаше внимание красотата й, твърдата походка и мрачният й поглед осигуряваха чиста просека и през най-гъстата тълпа, а сега малкото наплашени граждани на Капустан, които се мяркаха пред тях, притичваха колкото може по-бързо, за да им разчистят пътя.
Заобиколиха гробището с изправените глинени ковчези-колони вляво от тях. Отпред имаше друг некропол, в стила на дару, с крипти и урни, който му беше много познат от Даруджистан. Стони зави наляво по тесния проход между ниските стени на некропола и външния край на квартала Тура’л. След петдесетина крачки излязоха на малък площад, точно пред източния край на Храмовия квартал.
На Грънтъл му писна да залита след Стони като куче след стопанката си и изръмжа:
— Слушай, аз току-що дойдох от тоя квартал. Ако Керули се е настанил някъде наблизо, защо просто не дойде да ме вземеш и да ми спестиш разходката?
— Дойдох, но ти вонеше като кръчмарски нужник. Така ли искаш да се представиш пред господин Керули? Трябваше първо да се почистиш, да се нахраниш, а нямах намерение да се занимавам с теб като с малко бебе.
Грънтъл се усмири и си замърмори под нос. „Богове, защо този свят не е пълен с кротки, мъркащи женички?“ Помисли над това още малко, след което се намръщи. „От друга страна, какъв кошмар щеше да е. Работата на един мъж е да раздухва искрата до пламъци, не да я гаси…“
— Махни я тази сънлива физиономия от лицето си — сопна се Стони. — Стигнахме.
Грънтъл примига, въздъхна и зяпна малката порутена постройка пред тях — голи напукани каменни блокове, покрити тук-там със стара спечена вар; плосък дървен покрив — старото дърво беше хлътнало на места; и врата, толкова ниска, че двамата със Стони трябваше да се наведат, за да минат.
— Това ли е? Дъх на Гуглата, що за бордей!
— Човекът е скромен — изхъмка Стони. — Древният му бог не си пада по пищните церемонии. Все едно, предвид скорошната история му излезе евтино.
— Каква история?
Стони се намръщи.
— За да се освети свещеното място на Древния бог, трябва да се пролее кръв. Цяло семейство извършило самоубийство в тази къща, преди по-малко от седмица. Керули беше…
— Зарадван?
— Е, умерена радост. Поскърби малко за преждевременната им кончина, разбира се…
— Да бе.
— След което спечели търга.
— Естествено.
— Все едно, сега е храм…
Грънтъл рязко се обърна към нея.
— Чакай малко. Не се връзвам с никаква вяра, щом вляза тук, нали?
Тя се подсмихна.
— Както кажеш.
— Сериозно говоря. Разбра ли ме? И Керули по-добре също да го разбере. И неговият гаден стар бог! Никакво коленичене, нито дори кимване към олтара, и ако това е неприемливо, оставам си вън.
— Успокой се, никой нищо не очаква от теб, Грънтъл.
Той пренебрегна насмешливото предизвикателство в погледа й.
— Е, добре. Хайде, води.
— Винаги водя. — Отиде до вратата и леко я дръпна. — Местни мерки за сигурност — не можеш да им отвориш вратите с ритник навътре, всички се отварят навън, и ги правят по-големи от вътрешната рамка. Хитро, нали? Сивите мечове очакват битка за всяка къща, когато паднат стените — на панионците ще им стане доста горещо.
— Защитата на Капустан предвижда падането на стените? Не звучи никак оптимистично. Всички сме в смъртен капан, а фокусът на Керули с бягането в сънищата няма много да ни помогне, когато тенесковрите ни изпекат труповете за вечеря, нали?
— Ти си нещастен вол, знаеш ли?
— Цената на това да виждаш нещата ясно, Стони.
Тя се наведе, влезе и махна на Грънтъл да я последва. Той се поколеба, след което пристъпи навъсен.
Влязоха в малко преддверие с голи стени, глинен под, с няколко ниши за фенери по стените и редица железни закачалки, без никакви дрехи по тях. На отсрещната стена имаше друга врата, с изпъната кожа на рамката. Въздухът миришеше на лют сапун.
Стони разкопча наметалото си, окачи го на една от куките и каза:
— Жената изпълзяла от главната стая, за да издъхне тук. Червата й се влачили по целия път. Това събудило подозрението, че самоубийството й не ще да е било доброволно. Освен ако не си е променила
